За нещата, които нямат цена

Мощното медийно отразяване и безспирните дебати, които се разгърнаха в нашето публично и виртуално пространство след абсурдното изказване на руския политик Пьотр Толстой за купуването на България, поставя и твърде интересния въпрос за пределите на пазарната икономика и най-вече за естеството на онези неща, които просто нямат цена и следователно – не подлежат на покупко-продажби, т.е. по презумпция са изключени от пазарната икономика и паричните взаимоотношения.

И всъщност – има ли вече такива свръхценни, надпарични неща?

Великолепният наш фолклор, съграждан в продължение на хилядолетия, в който българското колективно съзнание е представило някои от вечните, безсмъртни общочовешки архетипове, в чудесния епос за Крали Марко е съхранил и един доста интересен сюжет – за стремежа да бъдат купени онези неща, които нямат цена…

*******

Една от песните, възхваляващи юначеството на Крали Марко, ни пренася в онова далечно време, когато по нашата земя се появява зъл, могъщ, силен и непобедим жълт базиргян, (остаряла дума – евреин), който след като погубва много крале, банове и юнаци, решава да придобие във владение и пречистата Света гора, като праща писмо на стария игумен Славе, с което му предлага да я купи с пари, а ако ли не – го заплашва, че ще я завладее със сила. Над православния свят надвисва страх – че лошият базиргян, (чиито образ е наситен от народната представа с мрачните краски на глобализацията и връхлитащите, носени от нея стоково-парични взаимоотношение, свеждащи смисъла на всичко по земята до финикийско (еврейското) изобретение, наречено „пари“), ще плени и пречистата Света гора, ще разруши белите манастири, ще погуби старите игумени, ще избие всичките ученици, ще изгори Светите книги Евангелия, а православният народ ще остане без Закон и по света ще настъпи хаос. За да бъде спасена Света гора и православният свят, старшият стар игумен Славе свиква триста игумена, които го съветват да намери юнак, който да победи базиргяна и да отърве от него Света гора и цялата дуня (остаряла дума – свят, земна шир). Такъв обаче не се намерил, въпреки изпратеното писмо от стария игумен Славе по цялата земя.

*******

Разбира се, мотивът за продажбата на „онова свръхценно нещо, което е непродаваемо поради нетленното си естество и следователно не би трябвало да има цена“ и което обикновено бива дефинирано с простичката, но твърде неясна по смисъл думичка „душа“, би могъл да бъде проследен както в много песни, приказки и предания от нашето анонимно народно творчество, така и в произведенията велики европейски автори от ранга на Данте или Гьоте, защото именно със съхранението за Доброто и вечността на онова, което преминава през, но е отвъд индивидуалото битуване, наречено „живот“, направляван от изконния стремеж към безсмъртие, е пропита цялата Християнска цивилизация, подвластна на осъзнаваната или неосъзнавана Божия воля – независимо дали бива следвана или – не…

*******

А Божията воля не била пречистата Света гора да бъде продадена за злато и скъпоценни камъни и да стане базиргянска собственост. И когато вестта за нейната продажба достигнала до живеещия в Прилеп град Крили Марко, натъжен той споделя със старата си майка своето желание да освободи и отърве от базиргянско робство Света гора, както и своите чисто човешки страхове от силата на базиргяна и евентуалната си гибел. В народните представи обаче юнакът затова е юнак – защото винаги съумява да превъзмогне сковаващия в мига на настоящето тялото, разума и душата страх от смъртта в името на онова, което свързва всички живи твари в единно и неделимо цяло и което поради своята необятна всеобхватност просто няма нито смърт, нито паричен еквивалент… И окуражен от своята майка, че не само ще бъде прославено името му по цялата земна шир, но и самият Господ Бог ще му прости греховете, Крали Марко яхва своя кон Шарколия и се впуска във величаво сражение с олицетворяващия страха от злото базиргянин.

*******

В светлината на достиженията на съвременния спорт, твърде интересна се явява описаната от народните певци техника на двубоя между Крали Марко и неговият могъщ противник. Известно е, че след превземането на Константинопол от рицарите кръстоносци (1204 г.) и създаването на така наречената Латинска империя, рицарските турнири и двубои не само стават познати и на народите, обитаващи Балканите, но дори и след възстановяването на Източната римска империя – Византия (1261 г.), някои нейни императори като Андроник ІІІ Палеолог до такава степен биват увлечени по рицарската етика и начин на живот, че сами участват в организирани от тях състезания. Ето защо не е за учудване изключително реалистичното представяне на битката между Крали Марко и лишения от име, (навярно за изличаване на спомена за него) жълт базиргян, в която биват смесени както типичните военно – приложни дисциплини, така и простонародните упражнения за мерене на сила по села и градове.

След размяна на писма и кратка словесна престрелка, чрез които биват изложени намеренията на двамата, а именно – че Крали Марко иска базиргяна да освободи пречистата Света гора и Хилендар манастир, иначе ще му отсече нозете до коленете, а ръцете до раменете, а безименният жълт базиргян – просто кани Крали Марко да си премерят юначеството, като ако бъде победен ще му подари купената и притежавана безусловно от него пречиста Света гора, а ако той победи прославения народен юнак – няма да го погубва, а ще го прикове на вратите си за да му завиждат всички, че е надвил прочутия по всички краища герой, и понеже в крайна сметка нито единият не отстъпва от заявеното намерение, дуелът започва.

Двамата яхват конете и се впускат един срещу друг, като първоначално Крали Марко застава нишан (мишена – остаряла дума), а базиргянът хвърля по него боздуган (топузин). Обучен на българско ездаческо изкуство бил обаче конят Шаркория, голям талемлия бил, та като видял връхлитащия боздуган приклекнал и оръжието прелетяло далеч над неговия ездач. Силно замахнал след това Крали Марко, мощно запратил своя тежък боздуган към неприятеля и го ударил точно между белите вежди, но оръжието, топузът се пръснал на четири, а на базиргяна му нямало нищо.  Отишли след това под стените на град Солун да надхвърлят един огромен бял камък – първо го грабва Крали Марко и така го метнал, че камъкът летял цели три сахати (часа) време, а после обаче жълтият базиргянин го запраща толкова силно, че камъкът преминал чак през Бяло море. И така, Крали Марко разбира, че е победен и се уплашил, а противникът му предлага трето състезание – да отидат и да надскачат неговите кули у град Солун. Прескочил кулите Крали Марко, но жълтият базиргян ги надскочил девет пъти. Крали Марко осъзнава, че е загубил битката, признава, че е победен, но преди да се предаде на своя неприятел и да се остави да бъде прикован на неговите порти, го моли да отиде и да се прости със своята стара майка. Макар и наситен в народната памет с мрачните, тъмни, негативни сенки на злост, все пак обликът на жълтия базиргян – като на всички главозамаяли се от физическата си сила юнаци, е пропит не само от спортен рицарски дух, но и от чертите на глуповатостта – навярно затова Крали Марко бива оставен да отиде да се прости със старата си майка. И това се оказва фатално за неговия враг.

*******

Безспорно физическата сила, направлявана от могъщите нагони и инстинкти на пръв поглед изглежда непобедима, но съхраненият в колективното несъзнавано човешки опит красноречиво показва, че умът, съзнанието, разумът, осмислянето… не само може успешно да й се противопостави, но и използвайки нейните качества като оръдие – да я владее в името на Доброто. Затова и старата майка на Крали Марко, след като му разкрива тайната на силата на неговия неприятел, криеща се в каменно сърце, мъдро го посъветва да се преоблече като просяк, да го изчака до бялата чешма пред град Солун, където жълтият базиргянин всяка сутрин рано пиел жива вода и да не го посича или пробожда със сабята дамаскиня, а да му отсече нозете до колене.

Така и сторил Крали Марко – преоблечен като просяк, той изчакал победилия го враг и му отсякъл краката до коленете. И като истински кошмар, загнезден в глъбините на човешкия страх от злото, дълго гонил жълтият базиргянин народния ни закрилник – дори и с отрязани до коленете крака…

А пречистата Света гора била освободена, старият игумен Славе направил голяма гощавка, целият народ се освободил от страховете си, а Евангелията и пазеният в тях Закон били спасени и по света не настъпил хаос.

*******

Ако бъде направен един повече или по-малко удачен психоаналитичен опит за осмисляне на някои от вечните психични символи, представени от анонимните творци в сюжета на тази хубава народна песен, то това безспорно са Християнската вяра и православната църква, които са не само безценни и вечни, но и за съхранението на които е оправдана всяка лична саможертва. Ето защо в дидактическо отношение песента учи своите слушатели, че дори и най-слабият физически, безличен психически, беден социално… човек, който обаче е готов да се опълчи и превъзмогне страха от болката и смъртта в името на съхранението за вечността и безсмъртието на своята свята Християнска душа, е достоен наследник на юнака над юнаците Крали Марко. И много знайни и незнайни православни българи са правили това в най-мрачните години на турското робство.

В по-ново време, когато нацията и националната държава поизместиха и в нашето колективно съзнание православната Христова вяра и нейната църква в ценностната йерархия, именно те бидоха превърнати в онова свръхценно, неподлежащо на продажба нещо, оправдаващо и личната саможертва, а и жертването на стотици хиляди българи. Днес, когато всичко в България бе подложено на тотална разпродажба, бе достатъчна и една навярно неволно изпусната реплика, за да възпламени подобно на искрица мощния протестен огън в народното подсъзнание, залял медии и социални мрежи…

*******

Урокът на историята. А всъщност в предългата „истинска“ история на Балканите, пазеща безброй спомени за кървави битки за педя земя, е съхранен и достоверният факт за една истинска продажба на един истински голям, могъщ и хубав град - през 1423 г. Източноримският (византийски) император Андроник Палеолог продава Солун на венецианците и става монах. Парадоксът винаги впечатлява и някак си се разпространява.

Литература

1. Арнаудов, М. – „Крали Марко в народната поезия“, изд. Щаб на действащата армия, С. 1918 г.

2. Германов, А. – „Крали Марко. Български юнашки епос в тридесет и три песни“, изд. „Народна младеж“, С. 1982 г.

3. Мутафова, Ф. – „Крали Марко“, изд. „Казанлъшка долина“, С. 1937 г.

4. Попов, С. – „Крали – Марко. Народна епическа поема“, изд. „Просвещение“ на І. С. Наумов, С. 1901 г.