2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
Прочетен: 6477 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.12.2021 13:41
Copyright © Георги Хаджийски Публикувано с малки редакции в сп. “Инсайт”, бр. 6, 2006 год.
Многоуважаеми Читателю,
Ти, който все още предпочиташ писаното слово пред неизчерпаемите и необятни източници на визуална, (и не само визуална) информация, щедро предлагана от екрани, монитори, билбордове, слушалки, тонколони и дори приятни раздумки с интересни люде… Замислял ли си се някога защо един сравнително млад, жизнен и енергичен народ биде доведен до състояние на безнадеждност, отчаяние и траен мрачен песимизъм? Един от многото възможни отговори е: Обсебването[1] на неговата колективна психика от синдрома на разпадането[2]! А замислял ли си се – Ти премъдрият и умеещ да вижда и твори бъдещето с мисъл и поведение дали има Изход от това сякаш прокълнато битие? Един от малкото възможни отговори е: Трябва да се търси.
“О неразумне и юроде!
Поради что се срамишъ да се наречешъ болгаринъ
и не четишъ по свой язикъ и не думашъ?”[3]
Загадката
Има нещо твърде мистериозно в пътя на българския народ към цивилизованото европейско битие. Нещо, подобно на мрачно проклятие, което тегне над националните въжделения. В началото дойде една “дарена” свобода, която сякаш за да потвърди абсурдната логика на Д. Оруел претърпя редица метаморфози в твърде уродливи форми на робството. А междувременно… То не бяха кръвопролитни войни, при това оказали се напълно излишни, но погребали великия народен блян всички възродени българи да живеят в една държава. То не бяха национални катастрофи. И стопански кризи. Бунтове. Авторитарни режими. Бедност и безконечна изостаналост. А днес – демографски колапс – началото на края на великия (нейде в миналото) народ. И сякаш нямаше социална беда, която да не сполетя многострадалните българи…
Макар и много примамливо (поради своята явна очевидност), търсенето понастоящем на обяснение за неволите български из необятните дебри на злите черни магии и тежките мрачни прокоби, не е твърде удачно. Именно за това, ако приемем, че въпреки всички трудности и българите в стремежа към опознаване на света са успели да извършат онзи процес на метаморфоза на колективната психика, който според основателя на психоанализата – З. Фройд преминава през три основни системи на мислене и представя “три крупни картини на Вселената: анималистична (или митологична), религиозна и научна”[4], бихме могли с помощта на изнамерената от него наука да се опитаме да се впуснем в глъбините на колективното несъзнавано[5]. А едва ли подлежи на съмнение, че днешните българи имат немалка нужда от психоанализа (и психотерапия). Самата психоанализа, както изтъква популярният и у нас писател (психо)аналитик П. Дако “е нещо красиво и болезнено. Тя изисква човек да влезе в “сблъсък” със себе си, да извади на светло най-“тъмните” страни на личността си, за да излезе единен, цялостен. Да се “намери отново” е равносилно на повторно раждане. Анализата е точно това: едно прераждане, едно откриване на самия себе си и избликването на “религиозното чувство”[6]…
Прочие, може би тук е мястото да бъде вмъкнато малко лирическо отклонение от строгите научни догми за това, че ако има народ, който да е съумял да превъплъщава вечния стремеж на човечеството за възраждане от пепелищата на небитието, олицетворяван от мита за птицата Феникс, това, безспорно е нашият. И ние не бихме могли да се наречем “истински българи”, (народ, най-интелигентен измежду народите, обитаващи света (е, след евреите), с най-славна история, с най-хубави жени и най-силни мъже), ако не се опитаме да “побългарим” красивата психоаналитична наука с оглед немалката необходимост от някакво ново наше прераждане...
“Времето е в нас и ние сме във времето,
то нас обръща и ний него обръщаме”[7]
Некрофилията[8] българска
Сътворената от човешкия разум история е в състояние да разкрие безкрайно многообразие от форми на човешкия стремеж към безсмъртие. И понеже животворящият безсмъртен дух, носещ тайните на битието, поради своето необятно безсмъртие не предявява никакви претенции по отношение на вземането на мъдри решения от търсещия истината разум, разумът е съсредоточил своето познание в сферата на разгадаването на въжделенията на плътта (много от които не са твърде лицеприятни), и своите собствени деяния (най-вече в сферата на задоволяването на плътта).
Ако се абстрахираме от сковаващите догми на изнамерения от разума “универсален” измерител на всички човешки действия – времето; от сегментираните също от разума късчета стремяща се към съществуване във времето човешка плът във вид на родове, семейства, етноси, народи, нации, общности…; и от оцветеното в етнически, народностни, национални, общностни… нюанси мислене, бихме могли, макар и условно, да разграничим две основни форми на “чисто” човешкия стремеж към безсмъртие – прозаичната и героичната.
Прозаичното е безкраен разтворен във времето процес на битието човешко без начало и без край – животът е дохождал, дохожда, и ще дохожда от “род в род”, протича в “труд без полза”, а който “увеличава познание, увеличава и печал”[9]. И понеже склонността на разума да абсолютизира съществуването в собствената плът е силно подтисната, “смърт изобщо няма”[10] – има безгранична хармония между одухотворената кал, абстрактния интелект и необятния и непознаваем поради своето явно безсмъртие Дух на Живота. Тази, макар и повърхностна теоретична схема се доближава до невероятната биофилска етика на християнството – склонността към егоизъм на индивидуалния живот в плътта трябва да се подтиска – “не убивай”, “не прелюбодействай”, “не кради”, “обичай ближния като самия себе си”; склонността на разума да взема решения в полза на плътта, в която съществува, трябва строго да се контролира – “не лъжесвидетелствувай”[11], а тялото и разумът не трябва да забравят, че носят смазващата отговорност на своето битие в името на вечността на безсмъртния дух на живота – “светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека.”[12]
Споделянето на подобна биофилска етика е помогнало на българина да оцелява при сурови условия и да съхранява своята християнска и народностна идентичност. Принуден да модернизира своето общество, за да го “нагоди” към реалностите на новата епоха - “епохата на култ към “разума”, породена от Френската революция”[13], българинът (подобно на всички европейци), изостави, (макар и с по-голяма неохота) този светоглед и се героизира.
Героичното е бездушен диктат на разума над плътта. В героичния стремеж към безсмъртие онази част от разума, която З. Фройд нарича Свръх-аз, идентифицира някаква идея като сочеща пряк път към вечността, и обикновено в нейно име е склонна да жертва силно принизената собствена (и не само собствена) плът. Героичното е строго индивидуализирано - разумът и доминираното от него тяло битуват единствено и само тук и сега. Съществуването на какъвто и да е всеобхватен безсмъртен дух, свързващ живота в единно цяло, в повечето случи е отречено, и затова героичната гибел е издигната в култ - тя е абсолютна, дори и когато героите са оставили след себе си някакво обезличено потомство, носещо в колективното несъзнавано спомените за преживяно величие и могъщи образи на героични поведенчески архитипове, но неспособно да приравни твърде жалкото си (в своята прозаична делничност) съществуване към величавите, макар и мъртви в нереалността си сенки от миналото.
Извод (съмнителен): Колкото повече в общественото съзнание се нагнетяват изровени от мъртвото минало героични образи и деяния, толкова повече съответното общество ще проявява склонност да отклонява психична енергия от решаване на прозаични делнични проблеми, за да възкресява и моделира в мисълта на своите членове героични поведенчески архитипове, което пък винаги стимулира изявата на психопатогенни девиации (от агресия и чувство за вина, през комплекси за малоценност, до тежки кризи на идентичността).
А героичното в нашата история понастоящем е навярно повече, от колкото ни е необходимо. (Да си припомним: Идеята за завинаги разпиляната “Велика” България, навявала и навяваща в душите на много поколения българи тъга, печал, нереалистични оправдания за неуспехите на днешния ден и мощно чувство за вина.[14]Героичните образи на онези ярки личности в нашата преславна история, които са жертвали живота си в името на изконни идеали - за създаването и укрепването на България, за освобождението на българите, за победата и строителството на социализма, за победата над социализма..., сравнението с които отприщва комплекси за малоценност. Архитипът на “вечния българин” - Бай Ганьо, ориенталец и европеец, българин, славянин, трак, с търсещ единствено удовлетворяването на най-нисшите плътски страсти робски ум и устремена към безсмъртието свободна душа и породената от неговата многомерност криза на нашата идентичност…)
“Дори и у най-добрия има нещо,
което буди погнуса, дори най-добрия е нещо,
което трябва да бъде превъзмогнато!”[15]
Нарцисизмът[16] български
Ако приемем достоверността на (вече) описаната хипотеза, че героичното в присъщия му култ към смъртта е своего рода екзистенция на битието единствено и само тук и сега, нарцисичното поведение в своето бездейно естетизирано самосъзерцание е една от типичните негови изяви. Едно по-безпристрастно надзърване в глъбините на колективното българско несъзнавано би разкрило твърде специфичното, макар и може би неумишлено обременяване с белезите на греховността на някои от най-характерните форми на нарцисизма, навярно с оглед подтискане на дремещите в него разрушителни сили.
В нагледно-образен аспект с тъмни краски са обременени сенките на онези приказно красиви в своята мъртвешка в липсата на живот красота вечни деви – самодивите и русалките, които щедро предлагат само неносещ живот хедонизъм на своите възлюбени - устремените към своята идеализирана гибел народни юнаци… В по-абстрактно теоретичен аспект, порицанието на бездейното самосъзерцание би могло да бъде открито в редица народни поговорки, приказки, песни, пословици, гатанки…, насочени към стимулиране на такова поведение, което да превъзмогва удоволствието от неправенето на нищо. Днес обаче приканващите към подражание примери на нарцисични изяви ни заливат от всякъде.[17]
За разлика от своите залисани в прозаичното битие предци, които “за лудо са работили, но за лудо не са стояли” и никак не са искали да “викат неволята на помощ”, днешните възпитавани в героичен дух българи, са отдадени на твърде дълго продължаващото самосъзерцаване на сполетяващите ги беди, и предпочитат жално да плачат и страдат, да се окайват и да се надяват да дойде незнайният юнак, та да ги спаси. А днешната българка, за разлика от своята баба, която е приемала раждането на деца като висш дар от Бога, обикновено предпочита да дава цели състояния за козметика, фризури, диети, фитнес, тоалети, пластична хирургия, цигари, вместо да създаде едно, второ, (а защо не и трето) дете.
“Миналото вече не е наше,
то принадлежи на вечността.”[18]
Инцестуалната симбиоза[19]българска
Болезнените връзки с бликащите от колективното ни минало силно идеализирани спомени за несбъднати народни въжделения, напразни жертви, омраза, чужди и наши предателства и заговори…, са твърде типични прояви на зависимо поведение и основна причина за слабата социална мобилност на днешните българи. И ако модерността изисква гъвкаво творческо мислене и адаптивно към динамично изменящите се условия поведение, тази слаба социална мобилност, продукт на (все още) не изживените национални мисловни и поведенчески стереотипи, е едно от възможните обяснения за днешното наше толкова критикувано състояние.
Препоръка (не задължителна): При условие, че съумеем да се освободим от болезнените връзки с мрачните сенки от националното минало, по-лесно бихме могли да осъществим на практика твърде прозаичната народна истина, че ако искаме утре да живеем по добре, днес просто трябва да поработим повече. А позитивни примери в тази насока има не малко - от Германия, която изгуби и повече територии, и даде невероятно повече жертви, и изпита по-тежки национални катастрофи; през преживялата като нас некрофилската комунистическа мания Чехия; до Израел, извършил аграрна метаморфоза на пустинната територия, и дори невероятния прогрес на по-изостаналата от нас в близкото минало Южна Корея...
[1] Терминът “обсебване” е заимстван от творчеството на великия немски философ и основоположник на диалектическата логика Г. Хегел. Ако се приеме неговата концепция, че във всеки един етап от човешката история Абсолютният разум обсебва колективната психика на един избран народ и в името на пътя към пълното познание способства за създаването от него на по-съвършени познавателно-поведенчески конструкции и институции, които пък винаги се използват за налагането на световно господство, то тогава може да се предположи, че съществува и един негативен процес на обсебване на колективната психика от деструктивни, тъмни сили, водещи към самопогубването. (Бел. авт.)
[2]Измежду всички съществуващи описания на саморазрушително поведение твърде интересният термин “синдром на разпадането” бе заимстван от големия немско-американски психоаналитик, социолог и философ Е. Фром поради предлаганите възможности за обяснение и психотерапия не само на личностни патогенни интелектуални и поведенчески особености, но и на социални такива. В своята прекрасна творба “Душата на човека”, той представя индивидуалното (в социалното) битие като подвластно на два противоположни синдрома: “синдромът на растежа”, който включва в себе си биофилия, обич към ближния, чуждия, към природата, независимост и свобода и разкрива нареченото от него равнище на прогресиране, и, антагонистът – “синдромът на разпадането”, в който влизат некрофилия – анален характер, нарцисизъм, инцестуална симбиоза, показващи равнища на регресия. (Бел. авт.)
[3] ТЕСТ: Многоуважаеми читателю, както вече си се досетил, това е откъс от “История славяноболгарская” на Паисий Хилендарски (изданието е на книгоизд. “Т. Ф. Чипевъ”, стр. 18). Прочети още веднъж гневните думи на великия народен будител, с които, ако се вярва на историята, през 1762 год. е поставено началото на българското Възраждане. А сега се опитай да отговориш с кои от изброените емоции, чувства и състояния ги свързваш? (Възможни са повече от един отговора.)
|
1. Чувство за родова вина:………….5 точки. |
2. Омраза към предателите на българщината………5 точки. |
|
3. Срам от родното грехопадение…5 точки. |
4. Желание за мъст за окаяното наше състояние…..5 точки. |
|
Ако си събрал повече от 5 точки, можеш да се гордееш – ти си един истински българин! (Но я си помисли – при толкова много отрицателна енергия дали случайно нямаш нужда да се срещнеш с психоаналитик?) |
[4] З. Фройд – цит. по “Тотем и табу”, ИК “Критика и хуманизъм”, София 1991 г., стр.122/123 (Бел. авт.)
[5] Терминът “колективно несъзнавано” е заимстван от любимия ученик на З. Фройд – К. Г. Юнг. За разлика от своя учител, според когото човешката психика се диференцира в три големи сфери: Свръх Аз – включващ онази част от съзнанието, която е оформена (и се формира) под влияние на културно-детерминираните ценности; Аз – включващ онази част от съзнанието, изградена под влияние на личния опит, и, бликащата от дълбините на несъзнаваното енергия, захранваща Свръх Аз-а и Аз-а, наречена То, К. Г. Юнг разделя и несъзнаваното на лично несъзнавано (изтласкан собствен опит – повърхностен слой) и колективно несъзнавано (по-дълбок слой), което е вродено и включва в себе си усвоения, но скрит опит на рода. За повече виж: “Архитипове и колективно несъзнавано”, изд. “Е/а”, Плевен, 1999 год. (Бел. авт.)
[6] П. Дако – цит. по “Триумфът на психоанализата”, ИК “Колибри”, София, 1998 год., стр. 49 (Бел. авт.)
[7] В. Левски, писмо до П. Хитов, цит. по История на България, том 6, изд. на БАН, София, 1987 год., стр. 283(Бел. авт.)
[8] Некрофилия (гр. nekros “мъртъв” и phileo “обичам”) Тежка форма на дегенеративна психопатия, при която болният има полово влечение към трупове. Речник на чуждите думи в българския език, София 1978 год., изд. “Наука и изкуство” (Бел. авт.)
[9] Цитатите са по Еклисиаст. (Бел. авт.)
[10] Ф. Достоевски – цит. по “Бесове”. (Бел. авт.)
[11] Цитатите са по Евангелие на Матея – Глава 19. (Бел. авт.)
[12] Цитат по Първо съборно послание на Свети апостол Йоана Богослова – Глава 2.(Бел. авт.)
[13] З. Бжежински, цит. по - “Извън контрол” , изд. “Обсидиан”, София 1994 г., стр. 91(Бел. авт.)
[14] УПРАЖНЕНИЕ: Многоуважаемичитателю, разгледай внимателно отново настоящите карти, които се използват в учебниците по история от Освобождението (1878 год.) до днес и са предназначени да показват територията на България през различни исторически периоди:
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Картите са от “България, граници на национално величие”, Ив. Стоянов, изд. “Слово”, Велико Търново, 1994 год.
Всъщност тези карти показват различни идеи за България. И ако ти, многоуважаеми читателю трябва да избираш, не би бил истински българин, ако не се спреш на първата (дори и да съумееш да се абстрахираш от социологически понятия като историческо време, граници, територия, държава, институции, национална икономика, общество). Защото човешкият разум във функциите си да удоволетворява въжделенията на плътта (особено когато е подтисната връзката с необятния и безсмъртен дух на живота), е склонен да предпочита повечето, по-голямото, по-обширното пред по-малкото. А когато реалността на съществуващото тук и сега се разминава повече, или по-малко с бленувания идеал, витаещ нейде из спомените за безвъзвратно отлетялото минало, психиката бива обладана от негативни процеси и състояния: неудоволетвореност, демотивация, чувство на вина, отчаяние, песимизъм, омраза, тъга, комплекси за малоценност... Макар и остатъчно явление от времето, когато количеството (притежавана) земя е било в основата на индивидуалното и социално благополучие, идеята за “голяма” България и до днес има своето място в колективното наше съзнание и привлича не малко психосоциална енергия. (Бел. авт.)
[15]Ф. Ницше - цит. по “Тъй рече Заратустра”, изд. “Христо Ботев”, София 1990 год. (Бел. авт.)
[16] Нарцисизъм (от гр. narkissos през лат.) Болестно състояние на влюбеност в себе си; ср. Нарцис. Речник на чуждите думи в българския език, София 1978 год., изд. “Наука и изкуство” (Бел. авт.)
[17] ПРИМЕР: Това са два силно стилизирани женски образа – единият от древността, съхранен по чудо във времето, сякаш да пази вечния архитип на майката, и другият, които може да бъде видян понастоящем навсякъде като олицетворение на днешния идеал за красота на модерната жена:
.jpg)
Женска статуетка - Съвременна фотография
горен палеолит
Ако бъде направена дори и повърхностна психоанализа на мисленето на творците, създали тези два женски силуета, разкриващи типичните белези на двата архитипа – този на майката и този на девата, биха се разкрили:
- Здравият прагматизъм на анонимния древен скулптор, изваял с неосъзнавана биофилия онези чисто прозаични женски форми, които обаче носят живот. “-Разликата между частицата плът и безформената буца кал е твърде малка, невидима и неосезаема, - сякаш говори древният творец. – И тя е единствено в безсмъртния дух на живота. Щом изпълни своята мисия да пренесе вечния дух на живота в безкрая (на сътвореното от разума време), плътта трябва да бъде готова да отиде там, от където е дошла…”
- Визуализираното излъчване на предлаган хедонизъм от колективното творение на егоистичен стремеж към вечна младост и (може би) естетичния идеал на пластичните хирурзи, фотографи и гримьори… “-Тя е едно великолепно творение на модерните технологии (и природата), което отговаря на (сътворения от разума) съвременен идеал за красота, - биха казали естетите. – Мисията й е да бъде (само) съзерцавана. Всяко докосване, (не дай боже създаване на деца), би унищожило тази неземна прелест.” (Бел. авт.)
[18] Ст. Стамболов, цит. по Д. Маринов - “Стефан Стамболов и новейшата ни история”, ИК “Български писател”, София 1992 год. (Бел. авт.)
[19] Както вече стана ясно от структурата на изложението, терминът “инцестуална симбиоза” е заимстван от Е. Фром. Макар и навярно създаден под силното влияние на обременената със сексуалност фройдистка психоаналитична мисъл, с него Е. Фром обозначава силно зависимо деструктивно поведение от идващи от миналото негативни психични процеси. (Бел.авт.)
Жената на Искрен Пецов - гола на плажа
Четвъртък, 18 Март 2010, 23:22 ч. | Нови...
Извадки от досието на Иван Костов
На кого пречат славяните? Опасната мисте...
