Блогрол
1. За мен
2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
Постинг
24.04.2010 18:01 -
ДЪРЖАВНИКЪТ И ИЗКУСТВОТО НА СЪЗИДАНИЕТО
Автор: georgihadjiyski
Категория: История
Прочетен: 3379 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 06.03.2011 10:41
Прочетен: 3379 Коментари: 1 Гласове:
3
Последна промяна: 06.03.2011 10:41
ДЪРЖАВНИКЪТ И ИЗКУСТВОТО НА СЪЗИДАНИЕТО
.jpg)
Обикновено историята е твърде ласкава към онези велики личности, които с цената на безчет жертви и разрушения са успели да наложат своята воля над огромни и много често повече или по-малко обезлюдени и опустошени територии. Или към онези прояви на величави саможертви в името на свободата, които макар и дълбоко греховни в своята суицидна същност, създават предпоставките за митологизиране на своите носители. И много страници и размисли са посветени за разгадаване тайните на онзи “пагубен гняв” на великите хора, който акумулира тлеещата във всеки агресия и я насочва към другите (или към себе си). Навярно обаче човешкото общество би изглеждало по друг начин, ако се знаеше повече не за мотивите на разрушителното поведение, а за тези на Съзиданието. В най-мрачните, кървави страници на нашата историография е съхранен споменът за убийството и на един велик български държавник, политик, революционер и поет – съратник на Левски и Ботев, на Волов и Бенковски – Стефан Стамболов. Преминал през огъня на подготовката и провеждането на Старозагорското (1875) и Априлското (1876) въстания, но оцелял сякаш избирайки живота и прозаичната и неблагодарна работа за добруването на своя народ пред идеята за безсмъртна героична гибел в името на свободата, той е съсечен “от своите” на 3 юли 1895 год. в центъра на София. И макар, че този исторически факт не е изключение за нашата история, впечатляващ е своеобразен медицински феномен – посеченият на 15 места Стамболов, с изгубена много кръв, с отрязани ръце, разцепена глава, изпаднало око и наличие на тежки предходни белодробни болести и диабет, живее в мъчителна агония още цели четири дни. Налице е истинско чудо, което обикновено бива приписвано на силата на духа. Но бидейки безсмъртен, непознаваемият с използуваните понастоящем способи от разума дух едва ли претендира за някаква особена сила (или слабост). Силата на Стефан Стамболов Създателят на психоанализата Зигмунд Фройд в свое писмо до създателя на теорията на относителността Алберт Айнщайн обобщава, че някъде в еволюцията по-слабите от най-силния в човешката общност са разбрали, че тяхната обща сила е по-голяма от дори и най-голямата индивидуална сила и така се е появила силата на властта. В контекста на неговата психологическа хипотеза за присъщия на всяко човешко същество сблъсък между творящия живот съзидателен нагон – Ерос и антагониста му, нагонът към разрушение и смърт, наречен от неговите ученици Танатос, силата на делата на овластените може да бъде оценена по своите съзидателни или разрушителни измерения. И колкото по-мощен е обменяният психоенергиен процес между овластения човек и въжделенията на останалите представители на обществото, толкова по-голяма позитивна или негативна сила ще бъде концентрирана в съответната личност. След Освобождението (1878 год.) върху пепелищата на кървавата Руско-турска война, сякаш от нищото трябва да бъде възкресена новата Трета българска държава, която да олицетворява изконния блян по Свободата на току що избавените от 482 годишното мъчително иго българи. Това е епохата, през която произхождащият измежду “обикновените” българи Стефан Стамболов (роден в семейство на ханджия на 31 януари 1854 г. в Търново), усещайки нагласите на своите сънародници и опирайки се на тяхната стихийна психо-енергия, успява да наложи силата на своя самобитен интелект в сферата на общественото устройство и изграждането на новите държавни институции над много по-образовани (и дипломирани в престижни западни университети) политически опоненти; над могъщи с притежаваното богатство обществени групи; над съсловия, зад които застава обърналата се срещу своето прекалено свободолюбиво социално творение аристократична освободителка Русия… И в крайна сметка дава мощен тласък на социално-икономическата модернизация на България, който в края на XIX и началото на XX век я превръща в най-динамично развиващата се и силна балканска държава. А съзидателната сила на Стамболов често изумява неговите съвременници. Така например, по думите на един от биографите на Стамболов – Д. Маринов, дори и турският султан Абдул Хамид II, “един чужд владетел, тънък и префинен дипломат”, бил силно впечатлен от срещата си със Стамболов. Могъщият падишах се обърнал към своя велик везир Халил Рафит паша с думите: “Видите ли тоя малък човек! Ако беше бил той мой велик везир, светът преобръщах наопаки!” Според друг биограф на Стамболов, немския офицер, журналист и дипломат Р. фон Мах самият княз Фердинанд “се удивяваше на суровата природна сила на човека, който не се спира пред нищо; той се плашеше от носителя на тази сила – късият, бикошиестият азиатец с монголски черти на лицето, с къси широки нозе и четириъглести тъмни ръце…” Дори и стремящият се към обективен безпристрастен анализ на делата и личността на Стамболов А. Страшимиров се отклонява от строгите научни догми и поетично вербализира: “Като че ли Стамболов се движи от някаква сляпа народностна стихия, мистичната особеност на която застъпва съзнателно и подсъзнателно. Защото той е неизменно такъв и в успехи и в злополуки. Нищо не го пречупва. Огнен облак да би се посипал върху главата му или да би той попаднал в ноктите на пантера, пак до последния миг от живота си би обмислял (с татарска упоритост и със славянски наивитет), как да се спаси, и би напрегнал сетни сили, за да може действително да победи смъртта.” В психоаналитичен аспект – налице е впечатляваща личност, сякаш успяла да осъществи толкова трудно постижимата хармония между тленното тяло, абстрактния разум и необятния и непознаваем безсмъртен дух на живота… На фона на грандиозното и зловещо обсебване на българското обществено съзнание (и поведение) от Танатоса през последните десетилетия, и не малката необходимост от неговото превъзмогване (може би най-вече чрез превъзпитание на личностите, които го стимулират), заслужава да бъдат потърсени пътищата, чрез които Стамболов е постигнал своето личностно самоизграждане.
Пътят на съзиданието Известно е, че Стамболов е имал завидни познания в различни сфери. Макар и изключен от Одеската духовна семинария за революционна дейност през 1872 год., той се самообразова цял живот. Своеобразно признание за неговите интелектуални качества е приемането му за редовен член на Българското книжовно дружество през 1884 год. и за член-кореспондент на Белгийската национална академия по антропология и праисторическа археология през 1889 год. Има обаче и редица по-малко известени факти от неговата биография, анализът на които би могъл да осветли, в известна степен, някои от най-странните белези на неговата сложна същност. Според изследователите на неособено голямото по обем литературно творчество на Стамболов, включващо около 20 стихове, много от които превърнати в песни и въодушевлявали поколения бунтари, и, няколкото статии, публикувани във вестник “Свободна България”, към него би трябвало да бъде причислен и преводът на романа на руския писател и революционер-демократ Н. Г. Чернишевски “Какво да се прави?”. И макар, че самият превод не е обнародван и запазен, явно е бил налице значителен интерес. Ако в търсене на скритите мотиви за преводаческата дейност на Стамболов бъде направен дори и повърхностен прочит на тази безспорно хубава книга, вниманието веднага би било привлечено от един твърде интересен, макар и епизодичен герой, чийто психопрофил удивително прилича на този на самия Стамболов. Става дума за изваяния с присъщия на велик писател психологически усет образ на “особения човек” – Рахметов. Героят на Чернишевски има могъщ и самобитен интелект, формиран чрез институционално (университетско) обучение, непрекъснато самообразование в различни научни области и добре осмислен личен опит. Притежава впечатляваща телесна сила, придобита от упражнения в различен по вид тежък физически труд и ежедневна гимнастика. Със силата на волята е достигнал трудно постижимо състояние на ахедония, помагащо му да превъзмогва както физическата болка и слабостта, така дори и сърдечните трепети. И използва своите уникални способности, за да реализира достигащо до крайности алтруистично поведение… Писателят определя родното му място някъде по средното течение на Волга, (в земите, заселени от древните българи на хан Котраг, бел авт.), сякаш, макар и несъзнателно, за да илюстрира типичните личностни качества на архитипа на истинския българин… Великият психоаналитик К. Г. Юнг твърди, че наред с личното несъзнавано (изтласкан собствен опит), на всяка човешка психика е присъщо и колективно несъзнавано, което е вродено и включва в себе си усвоения, но скрит опит на рода. От гледна точка на целите на психоанализата – да бъдат осмислени с помощта на магията на словото скритите в подсъзнанието психически импулси, бликащи из Ероса (или Танатоса), с оглед налагане на съзнателен избор на градивно личностно поведение, докосването на Стамболов до пресъздадения от Чернишевски архитип може би му е помогнало да осъзнае огромната съзидателната сила, скрита в колективното несъзнавано на древните българи – носители на уникална свободолюбива степно-пастирска култура, рушители на могъщи империи и създатели на множество етнически държави, пръснати по целия свят. И вдъхновявайки се от нея, той остава в историята такъв, какъвто го познаваме…
.jpg)
Обикновено историята е твърде ласкава към онези велики личности, които с цената на безчет жертви и разрушения са успели да наложат своята воля над огромни и много често повече или по-малко обезлюдени и опустошени територии. Или към онези прояви на величави саможертви в името на свободата, които макар и дълбоко греховни в своята суицидна същност, създават предпоставките за митологизиране на своите носители. И много страници и размисли са посветени за разгадаване тайните на онзи “пагубен гняв” на великите хора, който акумулира тлеещата във всеки агресия и я насочва към другите (или към себе си). Навярно обаче човешкото общество би изглеждало по друг начин, ако се знаеше повече не за мотивите на разрушителното поведение, а за тези на Съзиданието. В най-мрачните, кървави страници на нашата историография е съхранен споменът за убийството и на един велик български държавник, политик, революционер и поет – съратник на Левски и Ботев, на Волов и Бенковски – Стефан Стамболов. Преминал през огъня на подготовката и провеждането на Старозагорското (1875) и Априлското (1876) въстания, но оцелял сякаш избирайки живота и прозаичната и неблагодарна работа за добруването на своя народ пред идеята за безсмъртна героична гибел в името на свободата, той е съсечен “от своите” на 3 юли 1895 год. в центъра на София. И макар, че този исторически факт не е изключение за нашата история, впечатляващ е своеобразен медицински феномен – посеченият на 15 места Стамболов, с изгубена много кръв, с отрязани ръце, разцепена глава, изпаднало око и наличие на тежки предходни белодробни болести и диабет, живее в мъчителна агония още цели четири дни. Налице е истинско чудо, което обикновено бива приписвано на силата на духа. Но бидейки безсмъртен, непознаваемият с използуваните понастоящем способи от разума дух едва ли претендира за някаква особена сила (или слабост). Силата на Стефан Стамболов Създателят на психоанализата Зигмунд Фройд в свое писмо до създателя на теорията на относителността Алберт Айнщайн обобщава, че някъде в еволюцията по-слабите от най-силния в човешката общност са разбрали, че тяхната обща сила е по-голяма от дори и най-голямата индивидуална сила и така се е появила силата на властта. В контекста на неговата психологическа хипотеза за присъщия на всяко човешко същество сблъсък между творящия живот съзидателен нагон – Ерос и антагониста му, нагонът към разрушение и смърт, наречен от неговите ученици Танатос, силата на делата на овластените може да бъде оценена по своите съзидателни или разрушителни измерения. И колкото по-мощен е обменяният психоенергиен процес между овластения човек и въжделенията на останалите представители на обществото, толкова по-голяма позитивна или негативна сила ще бъде концентрирана в съответната личност. След Освобождението (1878 год.) върху пепелищата на кървавата Руско-турска война, сякаш от нищото трябва да бъде възкресена новата Трета българска държава, която да олицетворява изконния блян по Свободата на току що избавените от 482 годишното мъчително иго българи. Това е епохата, през която произхождащият измежду “обикновените” българи Стефан Стамболов (роден в семейство на ханджия на 31 януари 1854 г. в Търново), усещайки нагласите на своите сънародници и опирайки се на тяхната стихийна психо-енергия, успява да наложи силата на своя самобитен интелект в сферата на общественото устройство и изграждането на новите държавни институции над много по-образовани (и дипломирани в престижни западни университети) политически опоненти; над могъщи с притежаваното богатство обществени групи; над съсловия, зад които застава обърналата се срещу своето прекалено свободолюбиво социално творение аристократична освободителка Русия… И в крайна сметка дава мощен тласък на социално-икономическата модернизация на България, който в края на XIX и началото на XX век я превръща в най-динамично развиващата се и силна балканска държава. А съзидателната сила на Стамболов често изумява неговите съвременници. Така например, по думите на един от биографите на Стамболов – Д. Маринов, дори и турският султан Абдул Хамид II, “един чужд владетел, тънък и префинен дипломат”, бил силно впечатлен от срещата си със Стамболов. Могъщият падишах се обърнал към своя велик везир Халил Рафит паша с думите: “Видите ли тоя малък човек! Ако беше бил той мой велик везир, светът преобръщах наопаки!” Според друг биограф на Стамболов, немския офицер, журналист и дипломат Р. фон Мах самият княз Фердинанд “се удивяваше на суровата природна сила на човека, който не се спира пред нищо; той се плашеше от носителя на тази сила – късият, бикошиестият азиатец с монголски черти на лицето, с къси широки нозе и четириъглести тъмни ръце…” Дори и стремящият се към обективен безпристрастен анализ на делата и личността на Стамболов А. Страшимиров се отклонява от строгите научни догми и поетично вербализира: “Като че ли Стамболов се движи от някаква сляпа народностна стихия, мистичната особеност на която застъпва съзнателно и подсъзнателно. Защото той е неизменно такъв и в успехи и в злополуки. Нищо не го пречупва. Огнен облак да би се посипал върху главата му или да би той попаднал в ноктите на пантера, пак до последния миг от живота си би обмислял (с татарска упоритост и със славянски наивитет), как да се спаси, и би напрегнал сетни сили, за да може действително да победи смъртта.” В психоаналитичен аспект – налице е впечатляваща личност, сякаш успяла да осъществи толкова трудно постижимата хармония между тленното тяло, абстрактния разум и необятния и непознаваем безсмъртен дух на живота… На фона на грандиозното и зловещо обсебване на българското обществено съзнание (и поведение) от Танатоса през последните десетилетия, и не малката необходимост от неговото превъзмогване (може би най-вече чрез превъзпитание на личностите, които го стимулират), заслужава да бъдат потърсени пътищата, чрез които Стамболов е постигнал своето личностно самоизграждане.
Пътят на съзиданието Известно е, че Стамболов е имал завидни познания в различни сфери. Макар и изключен от Одеската духовна семинария за революционна дейност през 1872 год., той се самообразова цял живот. Своеобразно признание за неговите интелектуални качества е приемането му за редовен член на Българското книжовно дружество през 1884 год. и за член-кореспондент на Белгийската национална академия по антропология и праисторическа археология през 1889 год. Има обаче и редица по-малко известени факти от неговата биография, анализът на които би могъл да осветли, в известна степен, някои от най-странните белези на неговата сложна същност. Според изследователите на неособено голямото по обем литературно творчество на Стамболов, включващо около 20 стихове, много от които превърнати в песни и въодушевлявали поколения бунтари, и, няколкото статии, публикувани във вестник “Свободна България”, към него би трябвало да бъде причислен и преводът на романа на руския писател и революционер-демократ Н. Г. Чернишевски “Какво да се прави?”. И макар, че самият превод не е обнародван и запазен, явно е бил налице значителен интерес. Ако в търсене на скритите мотиви за преводаческата дейност на Стамболов бъде направен дори и повърхностен прочит на тази безспорно хубава книга, вниманието веднага би било привлечено от един твърде интересен, макар и епизодичен герой, чийто психопрофил удивително прилича на този на самия Стамболов. Става дума за изваяния с присъщия на велик писател психологически усет образ на “особения човек” – Рахметов. Героят на Чернишевски има могъщ и самобитен интелект, формиран чрез институционално (университетско) обучение, непрекъснато самообразование в различни научни области и добре осмислен личен опит. Притежава впечатляваща телесна сила, придобита от упражнения в различен по вид тежък физически труд и ежедневна гимнастика. Със силата на волята е достигнал трудно постижимо състояние на ахедония, помагащо му да превъзмогва както физическата болка и слабостта, така дори и сърдечните трепети. И използва своите уникални способности, за да реализира достигащо до крайности алтруистично поведение… Писателят определя родното му място някъде по средното течение на Волга, (в земите, заселени от древните българи на хан Котраг, бел авт.), сякаш, макар и несъзнателно, за да илюстрира типичните личностни качества на архитипа на истинския българин… Великият психоаналитик К. Г. Юнг твърди, че наред с личното несъзнавано (изтласкан собствен опит), на всяка човешка психика е присъщо и колективно несъзнавано, което е вродено и включва в себе си усвоения, но скрит опит на рода. От гледна точка на целите на психоанализата – да бъдат осмислени с помощта на магията на словото скритите в подсъзнанието психически импулси, бликащи из Ероса (или Танатоса), с оглед налагане на съзнателен избор на градивно личностно поведение, докосването на Стамболов до пресъздадения от Чернишевски архитип може би му е помогнало да осъзнае огромната съзидателната сила, скрита в колективното несъзнавано на древните българи – носители на уникална свободолюбива степно-пастирска култура, рушители на могъщи империи и създатели на множество етнически държави, пръснати по целия свят. И вдъхновявайки се от нея, той остава в историята такъв, какъвто го познаваме…
Търсене
За този блог
Гласове: 3368
