Денят на независимостта



На 22 септември 1908 г. княз Фердинанд провъзгласява в Търново независимостта на България, като самият той любезно се съгласява да приеме предложената му титла „цар на българите” от тогавашния председател на Народното събрание Христо Славейков и от тогавашния министър – председател Александър Малинов. И понеже титлата „цар” (произхождаща от Caesar, Цезар) е била носена от редица римски властелини – смятали се за ако не за „цели”, то поне за „полубогове” и е равнозначна на титлата „император”, Фердинанд се превръща в цар, подобно на своя руски колега цар Николай ІІ, а и става напълно равнопоставен на монарсите на другите т. нар. „Велики европейски сили” от епохата – на императора на Австро – Унгария Франц Йосиф І, на императора на Германия Вилхем ІІ, а дори и на султана на Отоманската империя Абдул Хамид ІІ.
Вече овладял тънкостите на политическите манипулации в името на постигането на своите лични интереси и обсебен от идеята да бъде наистина „равен на Великите”, само няколко години по-късно той прави един абсурден от политическа гледна точка опит да завладее Цариград, да възстанови Византия и да се превърне в неин император, което коства на нашия народ не само безсмислената саможертва на близо четвърт милион българи, но и смазването на българския национален идеал.
Рухването на българския национален идеал до голяма степен се превръща в онази предпоставка, която лишава нашия народ от така необходимата политическа опора, сочеща пътя към общосподеленото желание за добруване, а българският политически елит придобива облика на макар и перманентно сменящи се, но пък – винаги национално безотговорни шайки от крадливи разбойници, готови на всичко за да се домогнат до властта и да черпят от нейните облаги.


^{(На снимката кадър от едноименния американски филм, на който личи тъмната сянка на надвисвалото „чуждо нещо”, олицетворяващо непознатото и затова приемано за „зло”.)}