Катуница. Цигански ли е ромският проблем в България?

Случилото се в Катуница и последвалите събития бяха обилно коментирани не само от сравнително запознати с проблематиката „висококвалифицирани експерти” в лицето на дежурните из нашите медии - разните там социолози, социални психолози, социални антрополози, етнолози, журналисти, политици..., но предимно и най-вече от смятаните за „лаици” обикновени нашенци – в реалността – по кръчми и площади, а и главно – в социалните мрежи. Безспорно този тип споделяне на информация – била тя относително достоверна и отговаряща на реалността, или пък – чисто фантазиране, има позитивен социален ефект с оглед снемане на натрупаното обществено, (а и личностно) напрежение и последващо успокояване на бушуващите страсти. Но... За огромно съжаление цялото това „думане” следваше добре познатите и изпитани модели и от всички говорещи страни:
-„Висококвалифицираните експерти” си хвърляха в публичното пространство вече до болка омръзналите фрази за липсата на държавническо мислене относно решаването на циганските проблеми у нас, (а и в обединена Европа, като както винаги се стараеха хлъзгаво до погнуса да избягват поставянето в кюпа с аналогични цигански проблеми имената на онези наши съюзни европейски държави, чиито институции може би са спонсорирали техни абсурдни и никому ненужни циганоложки изследвания.
-Политиците се стремяха да черпят своите предизборни дивиденти от говорене по темата.
-Обикновените хора у нас продължаваха да жадуват за справедливост и възмездие.
-Циганите се страхуваха...
 

Наистина у нас съществува сериозен проблем по отношение на социалната интеграция на всички многобройни цигански общности, които, ако се вярва на историческите сведения са започнали да се заселват по нашите земи някъде от 12-13 век и които понастоящем са на път да се превърнат в един от най-многочислените етноси в границите на страната ни. Макар и да изглежда твърде парадоксално, фактът на изключително високата в условията на криза раждаемост, отчитана сред циганските общности, има своите логически обяснения. Условно биха могли да бъдат дефинирани два вида демографско поведение, свързано с компенсиране на негативните ефекти на недоимъка:

Промяната на етническия състав на обитателите на българските земи и стриктното придържане на представителите на циганските общности към някои традиционни техни занимания, които са базирани върху гарантираната анонимност в съответните социални групи, живеещи в своите гета по села и градове, поставя с особена острота проблема за налагането на върховенството на Закона – както за всеки един циганин (ром), така и за съответната общност, част от която се явява той.

В този аспект обаче олигархичният модел у нас създаде една твърде порочна традиция, която трудно би могла да бъде изкоренена. Преди всичко българската комунистическа олигархия с оглед постигането на своето легитимиране пред релевантния ЕС и влизането си в него в битността на „управляващ елит”, при това на всяка цена, направи почти невъзможното да смаже българския народ и неговия демографски потенциал и осъзнато или неосъзнато да стимулира лумпенизирането на огромна част от циганите.

Как стана това? Преговарящите „йесмени” подписаха договореностите за унищожаване на многото наши заводи, в които работеха и цигани, и българи. Подписаните квоти за селскостопанска продукция демотивираха огромна част от българските селски стопани за внедряване на конкурентоспособни земеделски технологии, а малките стопанства бяха подложени на неконтролируеми грабителски акции от „прегладнелите” цигани. Под влияние на страха от нова „калдарашка инвазия”, (калдарашката инвазия е масова емиграция на цигански маси от Влашко и Молдова в средата на 19 век след премахването на робството на циганите в тях, към държавите от Централна и Западна Европа и последващо сблъскване на институциите и гражданите на тези страни с идентични с днешните проблеми) и „работата” на разни правозащитни неправителствени организации у нас, бе упражнен изключително силен натиск от институциите на ЕС върху дейността на българската полиция, от което се възползваха както „редовите” правонарушители, така и интегрираните в олигархичните редици цигански барони. И резултатите не закъсняха...

Има ли изход? Безспорно отговорът е: Да.

Първи вариант: Икономически. Ако водещите Западно- и Централно- европейски страни, членки на ЕС не желаят приемането на огромни маси от номадстващи цигани от България, трябва да реализират масирана инвестиционна политика в производствени мощности в нашата страна, която да замени порочната практика за стимулиране на преразпределителните механизми на слабата българска икономика, отделяща огромни за възможностите си средства за многобройните видове социални помощи (месечни, еднократни, енергийни, семейни, за безработица, за временна нетрудоспособност, за инвалидност и пр.), от които се ползват циганите у нас.

Втори вариант: Административен. Колкото и да е трудно, започнатото от правителството на Б.Б. налагане на върховенството на закона чрез дейността силовите институции трябва да стигне до край – до всеки български гражданин – бил той богат, беден, олигарх, лумпен, циганин, българин, образован, неграмотен и пр.

Трети вариант: Политически. По различни данни циганите в Европа са между 4 и 8 милиона. Те са едно от малкото големи етнически малцинства, които нямат собствена държава. Много техни представители – предимно образовани и интелигентни хора имат силен блян по своето праотечество – както го наричат „Майка Индия”. В историята има много примери за създаване на държави на различни народи, които са били откъснати от своята родина: В началото на 19 век е създадена Либерия – държавата, призвана да приюти и даде свобода на отведените в Америка роби от Африка. В средата на 20 век е създадена държавата Израел, призвана да приюти пръснатите по света евреи. Не много отдавна бяха международно признати държави като Палестина, Косово и др.

Ето защо богатият и силен ЕС би могъл да разработи дългосрочна концепция за намиране на трайно политико-икономическо решение на проблемите на най-голямото етническо малцинство в своите граници.

И още един вариант: Демографски. Крайно време е българските младежи да осъзнаят, че истинският български национален дух не се измерва с крясъци, юмруци и дори жертвоготовност, а бидейки специфична форма на човешкия стремеж към безсмъртие означава, че осъзнаващият го знае, че в миналото дедите му са били българи като него и затова той носи и техния стремеж към безсмъртие в душата си, че сега принадлежи към една голяма и сплотена общност в която пулсира този индивидуален стремеж към вечността, и че би искал и децата му да пренесат точно българския национален дух в безкрая на времето.  

С други думи да бъдеш български патриот и националист означава да желаеш и да имаш много свои български деца, а не „бръмбари” в главата си.