Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.05.2010 12:11 - ЕРИК ЕРИКСЪН ЗА ОНТОГЕНЕЗАТА
Автор: georgihadjiyski Категория: Други   
Прочетен: 3446 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 30.03.2011 15:04


ЕРИК ЕРИКСЪН - ОНТОГЕНЕЗАТА КАТО ПРОЦЕС НА ВЪЗНИКВАНЕ И ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СПЕЦИФИЧНИ ПСИХОСОЦИАЛНИ ЖИТЕЙСКИ КРИЗИ
  Copyright © Георги Хаджийски

Публикувано в сп. "Психология журнал", бр. 81, март, 2011 г.
psychologyjournalbg.com/index.php
“Началата, заложени в детството на човека,
 
приличат на изрязаните в кората на младо дърво  букви, разтягащи, развиващи се заедно с него,  съставляващи неотменна негова част.” В. Юго

 image  
                   Вече бе споменато /макар и на не особено претенциозно ниво/, за твърде интересното влияние, което оказват специфичните особености на националните култури върху творчеството на такива значими и обективно ориентирани автори като З. Фройд и А. Адлер, отнасящо се до проблемите на общочовешки процес като психическото развитие. Еврейското потекло на З. Фройд /за което той е говорел често и с охота/, е една от причините за голямото значение, което той е отдал на сексуалността за психическото развитие на човек. Предаваните в продължение на хилядолетия Старозаветни идеи от поколение на поколение, че евреите са богоизбраният народ, че Бог ще направи от рода на Израел племе, толкова многобройно, че да насели цялата Обетована земя, безспорно са оставили своя отпечатък върху Фройдизма като цялостно интелектуално направление.
Голямото значение, което отделя немскоезичната културна мисъл от ХIХ и началото на ХХ век на стремежа към превъзходство над останалия свят, е оказало своето въздействие върху концепциите на Адлер за човешкото развитие. По сходен начин американският произход на Е. Ериксън рефлектира върху неговата теория за детското психическо развитие, а в нейната основа е поставен процесът на формиране на личностната идентичност, преминаващ в индивидуалната онтогенеза през различни етапи, белязани от специфични психо-социални кризи. . . Проблемът за идентичността присъствува като неизменна част в много от формите, показващи т. нар. “американски начин на живот” - белязан от присъствието на множество коренно различаващи се национални културни традиции, от възможностите за неограничени личностни изяви, от огромна свобода и значителни контрасти. Този толкова американски проблем би могъл да бъде проследен в творчеството на големите американски писатели от XIX и ХХ век - Е. А. По, М. Твен, Д. Лондон, Д. Стайнбек, Ф. С. Фицджералд, Ъ. Хемингуей, У. Фокнър, Д. Селинджър и много други, чиито герои се лутат в търсене на себе си между силата и слабостта, доброта и злото, богатството и нищетата, любовта и омразата, жестокостта и хуманността… Самият Ериксън, наясно със сложността на проблемите, отнасящи се до идентичността, предупреждава за опасността от вербализирането на разсъжденията, които се насочени към нейната идентификация: “Колкото повече човек пише по този въпрос, толкова повече думата става термин за нещо, което е толкова непроницаемо, колкото и всепроникващо. Човек може да я изследва единствено като установи потребност от нея в различни контекстове.”(1) За значителното място, което е отделено на идентичността в творчеството на Ериксън, спомагат и неговите изследвания, свързани с медицинската му практика по лечение на изгубили паметта си американски ветерани от Втората световна война, както и наблюденията му върху живота на някои американски индиански племена, но както самият той казва, всички разсъждения върху идентичността като процес на личностно формиране, би трябвало непрекъснато да подтикват към преоценка на собствената си обективност, в контекста на социалната култура, в чиито рамки се развиват: “И накрая да пишеш или да си писал за идентичността е особен обективен урок за пишещия по въпросите за човешкото развитие: той не може да избегне необходимостта от преоценка на собственото си мислене в светлината на интензивните исторически промени.”(2) Според Ериксън процесът на формирането на индивидуалната идентичност се характеризира със своята изключителна релативност. Той се осъществява под въздействието на онтогенетичното развитие на личността (развитие на Егото), при наличието на изключително голямо и противоречиво влияние, което се оказва от външните въздействия в лицето на значимите общоприети културни модели, присъщи на културната среда към която принадлежи непрекъснато самоутвърждаващият се индивид. Този процес започва в зората на най-ранната детска възраст, и не прекъсва “докато не престане да трепти пламъчето на живота” в сърцето на човека: “Ако сега трябва да направим пауза и да постулираме няколко минимални изисквания за проумяване на сложността на идентичността, би трябвало да започнем, като кажем нещо такова /и нека го кажем/: в психологически термини формирането на идентичността включва процес на симултанно отразяване и наблюдение. Това е процес, осъществяващ се на всички нива на умствено функциониране, чрез който индивидът преценява себе си в светлината на начина по който според него другите го преценяват в сравнение със себе си и според типология, която е значима за тях. Той пък преценява техния начин да го преценяват през призмата на това, как самия той възприема себе си в сравнение с тях и в сравнение с типове, релевантни за него. Този процес е за щастие и по необходимост в по-голямата си част безсъзнателен, освен в случаите когато вътрешните условия и външните обстоятелства се комбинират, за да утежнят болезненото или ликуващо “съзнание за идентичност.” Описаният процес е непрестанно променящ се и развиващ се: в най-добрия случай това е процес на нарастваща диференциация и става все по-обхватен и с все по-силно осъзнаване на разширяващия кръг значими други за индивида - от майката до “човечеството”. Процесът “започва” някъде от първата истинска “среща” на майката и бебето като двама души, които могат да се докосват един друг, и не “свършва”, докато не изгасне човешката сила за взаимно утвърждаване.”(3) Процесът на индивидуалното развитие, осъществяващ се чрез Его-синтеза и формирането на идентичността, въпреки честите конфликти, породени от несъвпадението на индивидуалните желания и възможностите, които предлага социалната среда и според Ериксън (както и при Фройд и Адлер), е подвластен на толкова присъщия на всички живи организми стремеж към безсмъртие: “Ако мнозинството млади хора могат да се погодят със своите родители в един вид братска идентификация, то е, защото те заедно оставят технологията и науката да носят товара на намирането на самообезсмъртяващ се и самоускоряващ се начин на живот.”(4) Всяка култура обаче предлага свои собствени решения за осъществяване на тази крайна житейска цел, като за да подхранва една такава толкова бленувана илюзия, всяко племе, всеки народ, сътворява собствена митология за своята уникалност, създава собствената си история с надеждата, че това е пътят водещ към нейното постигане и изисква от подрастващите лоялност към съществуващите традиции и морал. В хода на своето индивидуално битие, човекът непрекъснато проектира себе си в рамките на обкръжаващият го социум, приемайки или отхвърляйки доминиращите ценности, той демонстрира своето отношение към живота: “От изучаването на живота разбрахме, че след детството, което осигурява моралната основа за нашата идентичност, и отвъд идеологията на младежта, само етиката на зрялата възраст може да гарантира на следващото поколение еднакъв шанс за преживяване на пълния цикъл на човешкото качество. И само това осигурява възможността индивидът да се издигне над своята идентичност - да стане наистина толкова индивид, колкото изобщо човек може да бъде наистина отвъд всяко отделно съществуване.”(5) За съжаление, разрастващата се цивилизация предлага на децата, въпреки културната им принадлежност, универсални и еднотипни модели на поведение, по чиито пример те осъществяват отношението си към себе си и околните: “Разширяването на цивилизацията, заедно с нейната стратификация и специализация е наложило децата за основат своите его-модели на променливи, разделени на части и противоречащи си прототипи.”(6) А изграждащата се детска идентичност, така, както я разкрива Ериксън, е особено податлива на влиянието, което оказват върху нея доминиращите в обществото поведенчески модели и стереотипи. Затова и отговорността на съответното общество за правилното осъществяване на социализацията на детето, изразяваща се в натрупване на определен обем житейски опит (или его-синтез), който да му помага за решаването на непрекъснато възникващите проблеми на битието, е изключително голяма. В хода на развитието на детето, социалната среда непрекъснато предлага определени реални или въображаеми модели за идентификация, а то избира онези от тях, които отговарят на изискванията на биологичното му съзряване и вече придобития его-синтез. Този процес може да утвърди в детската психика чувството за съпричастност към значимите за обществото ценности, или да го кара да избира радикални, често противоречащи на господстващите начини на себеизграждане. Защото детето в стремежа за преодоляване на своята слабост и зависимост от другите, непрекъснато преценява тяхното отношение към себе си и по този начин се осъществява процесът на неговата интеграция или отхвърляне от обществото. Началата на този процес са заложени в поемането от майката на изключително отговорните по-малко биологични и повече социални задачи по отношение на отглеждането на нейното дете. Когато те са организирани правилно, детето расте с чувството на континуитет или тъждественост на своя вътрешен свят със заобикалящия го: “Онтологичният източник на вяра и надежда, възникващ по този начин нарекох чувство за базисно доверие; това е първата базисна цялост, тъй, като, изглежда означава, че вътрешното и външното могат да се преживяват като взаимосвързана доброта.”(7) Обратният процес, наречен от Ериксън базисно недоверие, са всички онези негативни преживявания, които са свързани с обществено отхвърляне. Базисното доверие и базисното недоверие се съхраняват под определени форми през целия живот, а социалните институции с които влиза в контакт детето в хода на своето израстване, могат чрез дейността си да затвърдят това чувство за базисно доверие чрез изграждането в развиващото се съзнание на детето на идеята за Абсолютното добро като сбор от всички познати или непознати фактори, които спомагат за постигането на някаква сигурност и увереност в бъдещето;както и да дадат на базистното недоверие форми на Абсолютното зло, видени като противоположни процеси. Това се осъществява главно чрез възпитанието и “само комбинацията от толерантност и твърдост” може да предпази детето от изпадане в крайности. Индивидуалното развитие, осъществявано по този начин трябва да доведе до изграждането на чувството за вътрешна идентичност, видяно като съвкупност от всички качества, които са от значение за индивида; и осъзнаването на чувството за групова идентичност, осъществяващо се чрез приемането на значимите за културата ценности и ориентири. Както вече беше споменато, детското развитие според Ериксън, се осъществява на определени етапи, в хода на които възникват и биват преодолявани психо-социалните кризи, породени от вътрешните желания на растящата личност и възможностите, които предлага социалната среда за тяхното удоволетворяване - той /Ериксън - бел. авт./, “представя човешкия растеж от гледна точка на конфликтите - вътрешни и външни, на които виталната личност отстоява, излизайки отново и отново след всяка криза със засилено чувство на вътрешна зрялост, с повишена възможност за преценки и засилена способност “да се справя добре” според собствените стандарти и според стандартите на онези, които са значими за нея.”(8) На всеки един от тези етапи доминират определени психически нагласи по отношение на околните и себе си, в основата на които лежат чувствата за базисно доверие или базисно недоверие. В ранната младенческа възраст, поради голямото значение на храненето в живота на бебето, се развива стремежът към “поглъщане” на всичко, което удовлетворява тази потребност. Тази психическа нагласа се запазва и на по-късните етапи на жизненото развитие, в съзвучие с която индивидът “поглъща” със своите сетива всичко, което му се струва красиво, видяно в съответствие с културните ценности, които са значими за него и като път за постигане на някоя от формите на стремежът към безсмъртие. На по-късният етап, съответствуващ на аналния при Фройд, се развиват чувствата за даване и вземане (получаване), разбирани в най-широк контекст - от потребителските нагласи на индивида по отношение на съществуващите в културата ценности, до най-възвишените прояви на алтруизма, а ролята на майката през целия етап за правилното развитие на тези психически качества е изключителна. Тя със своето поведение по отношение на детето си, може да даде тласък за развитието на неговата вяра (в собствените му сили и добронамереността на околните) и надежда в бъдещето. Чувствата за даване и вземане спомагат за изграждането на автономната воля на детето, която се себеосъществява чрез активните му действия по отношение на заобикалящата го среда, или пък непрекъснати съмнения и срам за тяхната правилност, разкриващи наличието на преждевременно развита съвест. Етапът на детското развитие, който съответствува на “латентния период” при Фройд, е белязан от засилващата се роля на движението в детския живот. Именно то е в основата на чувството за инициатива, което трябва да се изгради по това време, като възможност за преоценка на собствените желания, методите за постигане и налаганите от другите ограничения. През този период започва идентификацията на момчетата с мъжете и на момичетата с жените, а що се отнася до тъй значимия за Фройд “Едипов комплекс”, Ериксън смята, че той е предимно културно детерминиран (както и кастрационния). Следващият етап от онтогенезата на детето и според Ериксън е белязан от тръгването му на училище: “Мъдростта на базисния план е такава, че по никое друго време детето не е така готово да учи бързо и жадно, да пораства в смисъла на споделяне на задълженията, дисциплината и изпълнението, както в края на периода на експанзивното въображение. То е нетърпеливо да прави едновременно нещата, да споделя с другите деца конструирането и планирането, вместо да се опитва да ги принуди или провокира ограничения. Децата сега се привързват към учители и родителите на другите деца и искат да наблюдават хора, представящи професия, която могат да разберат - пожарникари, полицаи, градинари, водопроводчици и боклукджии.”(9) Това е времето, когато детето получава основния жизнен опит, който е достижение на културата към която принадлежи то, и който е решаващ за неговото жизнеутвърждаване. Ериксън изтъква културната детерминираност на този процес, показвайки как той бива осъществяван при народите с различни култури - при “предобразованите” - в хода на самия детски живот, без предварителни образователни планове и професионални възпитатели, но при наличието на шумно обществено одобрение или неодобрение; и при образованите, при които “между детството и зрялата възраст нашите деца ходят на училище и училищното умение само по себе си изгражда цял свят със свои собствени цели и ограничения, свои постижения и разочарования.”(10) Получавайки социалния опит в хода на своето развитие чрез учебния процес, детето развива чувството за създаване, което се изразява в преценката за обществената значимост на неговите дейности, при наличието обаче на невъзможност да се адаптира към изискванията на своята среда, може да развие противоположното чувство - за малоценност, видяно като трайна невъзможност да се справя с изискванията на живота. Върху хода на развитието на този процес голямо влияние оказват съществуващите междуличностни отношения в обществото, породени от наличието на класови, имуществени или расови отношения. Твърде значимо е и влиянието на учителите, под чието наставление се развиват децата, в лицето на техните личностни качества и общественото отношение към дейността им. Също така, поради съществуващата трайна тенденция в глобален мащаб за феминизация на учителската професия, и при наличието на желание на децата да се идентифицират със значимите за техния пол социални дейности, според Ериксън, има голяма вероятност децата да приемат знанието за чисто женска работа и момчетата да се разграничават от него. Ериксън предупреждава и за редица опасности, които съществуват от технологизацията на образователния процес, от налагането като социално значими само на онези качества в детската личност, които са в съзвучие с господствуващия обществен ред, от лишаването на детето от традиционните форми на социализация, осъществявани чрез играта, фантазията и свободното въображение... Последният етап от детското развитие и според Ериксън, е свързан с пубертета - това е преходното време между детството и зрелостта, когато става окончателната идентификация на личността - то е белязано от биологичното съзряване и приемането на обществените изисквания. Затова при него личността непрекъснато проектира себе си върху другите - чрез любовта, която за Ериксън през този период е наситена с повече вербална и по-малко сексуална насоченост, с търсенето на значимите житейски ценности в съществуващата идеология на обществото, в непрестанно търсене, откриване и преоткриване на себе си. И на този етап са присъщи определени кризи, част от които са остатъци от отминалите и преодолени по един или друг начин жизнени цикли, други са характерни само за този период, а тяхното превъзмогване дава насока на бъдещото житейско развитие, което по думите на Ериксън не свършва до края на живота...   Литература:  
  1. Ериксън, Ерик - “Идентичност - младост и криза” изд. “Наука и изкуство”, С. 1996 г., стр. 27
  2. Пак там, стр. 29
  3. Пак там, стр. 42/43
  4. Пак там, стр. 56
  5. Пак там, стр. 67
  6. Пак там, стр. 75
  7. Пак там, стр. 116
  8. Пак там, стр. 121
  9. Пак там, стр. 127
  10. Пак там, стр. 164
  11. Пак там, стр. 165
 


Тагове:   онтогенезата,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 1453818
Постинги: 281
Коментари: 440
Гласове: 2514
Архив
Календар
«  Декември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031