Има ли място за социална работа в българското училище?   Георги Хаджийски   Публикувано във в-к “Учителско дело”, бр. 31, 2008 год.   Понастоящем у нас съществуват редица учебни заведения, които не само трудно успяват да реализират своята обществена мисия, свързана с пълноценното предаване и усвоявана на адаптирания социален опит, но дори и елементарното ограмотяване на учащите се в тях. Приеман или отхвърлян фактът, че в българските училища, в които се обучават ученици от ромски произход съществуват сериозни проблеми, за съжаление е неоспорима реалност. Обикновено патогенните образователни явления като изключително ниска успеваемост, огромен брой неоправдани отсъствия, ранно отпадане от иначе задължителното образование и дори абсолютното нежелание за учене на немалко деца от ромски произход, “мотивирано” може би и от техните родители, се обясняват с “чисто” социални причини. И действително ниският жизнен стандарт, лошите битови условия, безработицата, етнокултурните стереотипи и пр. не могат да не оказват своето влияние върху участието на децата от ромски произход в образователния процес. С оглед търсенето на ефективни решения на този тип проблеми, в модерните страни (към които и ние неистово се стремим), се използват редица обществени дейности. Една от тях е и социалната работа.                  Самата социална работа включва сложна методологична система, насочена към превенция, оценка и корекция на определени личностни девиации, пречещи на пълноценната социална интеграция на индивида (дете или възрастен) в модерното общество. И макар, че у нас социални работници се подготвят от началото на 90-те години на изтеклия 20 век в много университети, възможностите на придобитата от тях професия, по една или друга причина, се използват не особено ефективно. А това се отнася не само за българските училища, но и за обществото като цяло. Действащата нормативна система, определяща реда и условията за назначаване в училищата на специалисти с висше образование като педагогически съветници позволява те да бъдат в широк професионален спектър – психолози, специални педагози, педагози (социални педагози), възпитатели, учители. Обикновено е разбираемо назначаването на психолози в т. нар. “елитни” училища, в които се обучават разглезените и презадоволени деца със сравнително висок социален статус, посягащи сравнително рано, било просто от любопитство, или от стремеж към нови усещания към цигарите, алкохола, а и дрогата. В помощните училища специалните педагози (логопеди, офталмопедагози, олигофренопедагози и пр.) по традиция са доказали необходимостта от своя труд. В учебните заведения, в които учат “изоставените” на баби и дядовци “невъзпитани” деца на родители, работещи в чужбина, е обяснимо наемането на допълнителни педагози и/или възпитатели. В обособилите се като повече или по-малко “цигански” училища обаче, където се обучават децата на социално-слаби родители от ромски произход с всички присъщи им психо-социални дадености, едва ли би имало по-подходящи от социалните работници.                  Естеството на социалната работа в модерните страни превръща практикуващите я висококвалифицирани професионалисти в мощни защитници на децата, които се намират в неравностойно положение в обществото. Разполагайки с ясна и точна нормативна база и необходимата обществена воля за нейното практическо прилагане, в повечето случаи тези специалисти успяват да помогнат на нуждаещото се дете – и като му осигурят гарантирания от съответните институции жизнен стандарт, и като го избавят от всевъзможните насилници, и като му осигурят подходящите условия за отглеждане и възпитание, и като внесат корекции в неговото девиантно поведение…                   У нас, когато случайно съумеят да си намерят работа по специалността, обикновено дипломираните социални работници полагат най-вече административен труд в дирекциите за социално подпомагане, по-рядко в отделите за закрила на децата към тях, понякога – в социални заведения за деца, лишени от родителски грижи и може би най-рядко – в училище. Автономният характер на учебните заведения спомага за изолиране в самите тях на немалко проблеми, свързани с качеството и ефективността на образователния процес. Желанието за съхраняване на персонала в специализиралите се като “цигански” училища нерядко оправдава и “прикриването” на отсъстващи ученици, и писането на незаслужено високи оценки, а дори и издаването на служебни бележки за получаване на семейни помощи за деца. Кадровите трудности по намирането на мотивирани учители и/или изградените личностни взаимоотношения в трудовите общности често са в основата на толерирането на некачествена педагогическа работа. Въведените делегирани училищни бюджети допълнително ограничават възможностите за наемане на така необходимите специалисти от сферата на помагащите педагогическата работа професии.                   Увеличаващите се затруднения по образованието на ромските деца у нас поставят с особена острота необходимостта от тяхното осмисляне и търсене на адекватни решения. Част от тези решения биха могли да бъдат открити във възможностите на социалната работа. При условие, че бъде създадена нормативна база, регламентираща ясно и точно трудовите задължения на социални работници в българското училище и техните по-широки институционални правомощия, а самите те бъдат назначавани като държавни служители към определена външна организация, техният труд би бил твърде полезен особено в учебните завадения, в които се наблюдава непрекъснато увеличаване на дела на ученици от ромски произход.