Блогрол
1. За мен
2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
Постинг
15.05.2010 13:51 -
АЛФРЕД АДЛЕР - ОНТОГЕНЕЗАТА ...
Автор: georgihadjiyski
Категория: Други
Прочетен: 3602 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 14.03.2011 19:35
Прочетен: 3602 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 14.03.2011 19:35
АЛФРЕД АДЛЕР - ОНТОГЕНЕЗАТА КАТО ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА ОБЩНОСТ ЧРЕЗ КОРЕГИРАНЕ НА СТРЕМЕЖА КЪМ ПРЕВЪЗХОДСТВО И ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА МАЛОЦЕННОСТ
Copyright © Георги Хаджийски
Публикувано в сп. "Психология журнал", бр. 81, март 2011 г.
“Началата, заложени в детството на човека,
приличат на изрязаните в кората на младо дърво
букви, разтягащи, развиващи се заедно с него,
съставляващи неотменна негова част.”
В. Юго
А. Адлер е един от учениците на Фройд, който сравнително рано забелязва биологичния детерминизъм, характерен за неговите концепции за човешкото развитие и прави един от първите опити да го преодолее. В духа немскоезичната хуманитарна мисъл от времето на Хегел, разглеждаща историческото развитие като движение на колективната Абсолютна идея или волята за власт при Шопенхауер и Ницше, той в своята теория за психическото развитие отделя значително внимание на културното въздействие върху този процес, целящо създаването на специфично чувство за общност на индивида с неговата социална среда. Според него това чувство за общност, даващо насока на цялостната онтогенеза, се проявява още в най-ранна възраст: “Накратко, с изненадваща яснота се откри, че в хода на душевното развитие не бяха станали никакви промени, че външната форма, конкретизирането, вербализирането на душевните явления, т.е. формалното можеше да се променя, но основите, насоката и динамиката т.е. всичко, което движи душевния живот към целта, оставаше непроменено.”(1) Адлер разглежда психическото развитие на човека като процес, които се осъществява под въздействието на характерната за всички живи организми “жажда за живот”. В своя стремеж към съществуване, човекът е принуден да развива е себе си специфични душевни качества, които му помагат да живее. Поради това, че той е движещо се същество, трябва да умее да реагира адекватно на непрекъснато изменящите се външни условия и да предвижда резултатите от своята дейност: “...в развитието на душевния живот трябва да се открият всички елементи, свързани с движението; от всички трудности, свързани с промяната на местоположението, можем да заключим, че душевният живот е призван да предвижда, да събира опит и да развива памет, за да я представи за ползуване в изменчивата жизнена практика.”(2) Също така човекът, подобно на болшинството живи същества е твърде слаб, за да живее сам. Поради това се стреми чрез своята културна среда да се създаде такива условия на съществуване, които да компенсират присъщата му слабост: “от природна гледна точка човекът е непълноценно същество (minder-werttiges wesen). Но тази неизбежна малоценност, която той осъществява чрез усещането за краткотрайност на съществуването и за несигурност, действува като непрекъснат дразнител, повеляващ да се открие път за осъществяване на приспособяването към този живот, за да се подсигури предварително чрез създаването на ситуации, в които природните недостатъци на човека ще бъдат компенсирани.”(3) От тук произлиза и стремежът на индивида да се интегрира в своята среда чрез развитието на чувството за общност, което е присъщо на всички хора, затова: “В историята на човешката култура няма форма на живот, съществувала по начин, различен от обществения.”(4) Още със своето раждане детето желае да превъзмогне толкова характерната за него безпомощност /чувство за малоценност/, като се опитва да бъде непрекъснато център на внимание от страна на своите родители /чувство на превъзходство/: “… В началото на всеки душевен живот стои по-дълбоко или по-слабо изразено чувство за малоценност. То е движещата сила, точката от която тръгват всички стремления на детето и в развитието си формират една цел; от тази сила детето очаква успокоение и гаранции за своя живот в бъдеще, както и да проправи пътя, който му се струва подходящ за постигането на тази цел.”(5) Тази цел, даваща насоката на детското психическо развитие е свързана с утвърждаването на стремежът към превъзходство, а: “Начинът, ще възникне целта, за /достигане на/ превъзходство, се определя от големината на чувството за общност.”(6) От педагогическа гледна точка интерес представлява твърдението на Адлер, че в стремежът на детето за преодоляване на чувството за малоценност, се крие и потенциалната му обучаемост: “В тези обичайни условия, в стремежа на детето да преодолее състоянието си на слабост, който дава тласък за разгръщане на редица способности е заложена възможността за възпитаването му.”(7) Опирайки се на този стремеж, и непрекъснато съобразявайки се с подтиците на развиващото се чувство за превъзходство, защото: “Детето иска, подобно на възрастния, да постигне повече от всички други, то се стреми към превъзходство, което би трябвало да му донесе и запази онази сигурност и адаптация, която то отдавна има за цел.”(8), на възпитанието се пада нелеката задача да осъществи онази принудителна социалност относно развиващата се детска психика, която да доведе до утвърждаването на чувството за общност в детското съзнание. Самото възпитание е обществено детерминирано и поради това всяка мисъл, всяко чувство, всяка постъпка, възникнали или практикувани в изграждащия се детски интелект не могат да бъдат други, освен аналогични на съществуващите в присъщата на детето културна среда. Та, така да се каже, се явява външна за него и единствения начин за реализиране на житейските цели е свързан с активно приспособяване към господстващите в нея обективни и субективни дадености. Въпреки че детското развитие до голяма степен се осъществява под въздействието на целенасочен възпитателен процес, върху него влияят и редица други положителни или отрицателни фактори на които детето е принудено да откликва в съзвучие с доминиращите в неговата душа чувство за малоценност или чувство за превъзходство. Сблъсквайки се непрекъснато с техните въздействия, детето изгражда в психиката си качества, които го подготвят за реализация в условията на реалния живот. Според Адлер, трудностите, с които е принудено да се справя детето, спомагат за развитието на чувството за превъзходство. Под непрекъснатия техен натиск, детето може да получи прекалено сурова закалка, която да пречи за установяването на нормални отношения с другите. В училище подобни деца се отличават със своя стремеж да доминират, да застават винаги в опозиция /дори на възпитателя/, когато почувстват стремежът си за превъзходство застрашен. Когато детето в своето развитие непрекъснато е улеснявано, то прекалено се изнежва. Свиква да няма свое мнение и да разчита винаги на другите. От казаното до тук би могъл да бъде направен изводът, че според Адлер детското развитие е целенасочен процес, който има за задача да подготви детето за неговия бъдещ пълноценен живот, включващ “трите главни житейски задачи (любов, професия и общество).(9) В този процес детето развива у себе си такива психически качества, които са в значителна степен детерминирани от господствуващите в неговата културна среда. Независимо обаче от социалните ограничености, на всички деца са присъщи чувството за общност, чувството за малоценност и чувството за превъзходство. Корените на тези чувства се намират в несъвършенствата на човешката природа, а развивайки ги в хода на своя душевен живот по определен начин и детето, и възрастният съзнателно или несъзнателно желаят да преодолеят тъй присъщите на всички хора слабости. Това обикновено става чрез превъзмогването на чувството за малоценност посредством компенсаторно развитие на чувството за превъзходство и чувството за общност. Именно тук се крият причините за голямото значение, отдавано в много присъщи на детската душа психически дейности, на стремежът към значимост, видян като отражение на съществуващите в света на възрастните и характерни за специфичната култура йерархически структури. Поради това: “При изследване на детските фантазии се оказва, че като съществен фактор значително място в тях заема играта на власт, че в тях винаги се отразяват целите на честолюбието. Повечето фантазии започват с думите “когато стана голям” или нещо подобно.”(10) Или пък: “В играта по правило се демонстрира подготовката за бъдещето: в начина, по който детето се отнася към игрите, в избора им, в значението, което им приписва. В играта винаги се показва също така и какво е отношението на детето към околните, как е поставено то спрямо близките си - приятелски или враждебно, и най-вече дали склонността му към господство е особено изразена.”(11) Поради голямото значение, отдавано на стремежът към превъзходство в културната история на човечеството, според Адлер в детското развитие много важна роля играят съществуващите отношения /по негово време/ между половете. Тъй като има много предразсъдъци, свързани с доминиращата роля на мъжа в културата, получени посредством разделението на труда, момчетата още с раждането си са поставени в много по-привилегировано положение от момичетата. Първите растат с чувството, че са предопределени да властват, макар и най-често само в семейството, докато на вторите е отредена незавидната роля предимно да се примиряват със съществуващото неравноправие: “Нека се опитаме да си представим какво означава за момчето това, че още от първите му дни навсякъде се набива в очите първенството на мъжа. Още при раждането си то е прието с много по-голяма радост от едно момче и го чествуват като принц. Общоизвестно и широко разпространено явление е, че родителите предпочитат да им се роди момче. На всяка крачка на момчето се дава да усети, че като мъжки отрок го предпочитат и ценят по-високо. Различните отправени към него или случайно доловени думи непрекъснато му внушават идеята за важността на мъжката роля. Надмощието, превъзходството на мъжкия принцип му се представя и в това, че жителите на дома от женски пол се използват за най-малко престижната работа и дори жените от обкръжението на детето не винаги живеят с убеждението, че са равнопоставени на мъжа. Те често играят роля, явяваща се подчинена и малоценна. Важният за жената въпрос, който тя винаги трябва да поставя на мъжа преди брака: какво мислиш за принципа за мъжкото надмощие в културата, особено в семейството, обикновено не намира отговор през целия живот. Следствието в някои случаи е по-силно изразения стремеж към равноправие с мъжа, а в други случаи - някакъв вид резигнация с различна сила.”(12) При подобно междуполово отношение, момчетата израстват с чувството, че са по-висшестоящи от момичетата. Те, копирайки света на възрастните, си изграждат редица представи за това какъв трябва да бъде мъжа, кое е достойно за него и кое не е, а отношението към другия пол се обременява с редица предразсъдъци относно тяхната непълноценност. Така става получаването на “мъжката закалка”(13) на характера. От своя страна момичетата в стремежът си към значимост, сблъсквайки се непрекъснато със съществуващото неравноправие, избират различни пътища за приспособяване към своята културна среда, при наличните в нея отношения между половете. Едни от тях от малки избират копирането на мъжки дейности - играят с момчета на “мъжки игри”, вършат “мъжки” работи и т.н.т. Други се развиват под влияние на чувството за малоценност, предопределено от женската им роля в живота - те се опират на авторитета на мъжете в техния живот - бащи, съпрузи, вождове, винаги, когато се сблъскат с някаква трудност. Трети се осланят на своята “женска слабост”, използвайки я като оръжие за борба със “силните”. . . В своята теория за човешкото развитие, Адлер се спира и на специфичните качества, които се развиват у децата в зависимост от това дали имат братя и сестри и дали те са по-големи или по-малки. Например според него най-голямото дете се развива като най-самостоятелно, а най-малкото е заобиколено с най-много грижи и най-най-много обич, които го карат по-често да разчита на другите. Безспорно Адлер представя Човека в светлината на редица новаторски идеи. Днес неговото име е едно от най-често цитираните, когато става въпрос за човешката същност... За разлика от своя учител Фройд, разкриващ в творчеството си толкова характерният за всички евреи космополитизъм, Адлер е белязал своите изследвания с духа на немскоезичната част на многонационалната Австро-Унгарска империя, към чиято култура принадлежи по рождение. От тук произлиза и голямото значение, което отдава той в своето човекознание на толкова присъщите за всички германци, поради култивирането им в живота на много поколения, чувство за общност, видяно като принадлежност към определена култура и дължащо се на специфичната роднинска връзка между германците поради общото им потекло (das volk); чувството за превъзходство и чувството за малоценност, проявяващи се чрез прословутата за немците дисциплина и желанието им да бъдат поставяни над останалите /в политическо, или просто икономическо положение/. За притежаването на тези психически качества немскоезичните сънародници на Адлер от Германия и Австрия заплатиха с цената на установяването на управленския режим на съотечественика на Адлер - Адолф Хитлер и вината за най-кървавата война в историята на човечеството. Във връзка с това, биха могли да бъдат цитирани думите на Адлер, които звучат като предупреждение за тези предстоящи събития: “Не, човешкото същество до такава степен е склонно да се подчинява, че може да стане жертва на човек, който застава в позата на благодетел, защото по-голяма част от хората толкова често живеят с нагласата да се доверяват без проверка, да признават авторитети, да се оставят да бъдат увличани и сплашвани, безкритично да се подчиняват, което разбира се, никого не е могло да внесе ред в съвместния живот на хората, а е водело до разрушителни бунтове от страна на подчинените.”(14) Литература:
Copyright © Георги Хаджийски
Публикувано в сп. "Психология журнал", бр. 81, март 2011 г.
“Началата, заложени в детството на човека,
приличат на изрязаните в кората на младо дърво
букви, разтягащи, развиващи се заедно с него,
съставляващи неотменна негова част.”
В. Юго
А. Адлер е един от учениците на Фройд, който сравнително рано забелязва биологичния детерминизъм, характерен за неговите концепции за човешкото развитие и прави един от първите опити да го преодолее. В духа немскоезичната хуманитарна мисъл от времето на Хегел, разглеждаща историческото развитие като движение на колективната Абсолютна идея или волята за власт при Шопенхауер и Ницше, той в своята теория за психическото развитие отделя значително внимание на културното въздействие върху този процес, целящо създаването на специфично чувство за общност на индивида с неговата социална среда. Според него това чувство за общност, даващо насока на цялостната онтогенеза, се проявява още в най-ранна възраст: “Накратко, с изненадваща яснота се откри, че в хода на душевното развитие не бяха станали никакви промени, че външната форма, конкретизирането, вербализирането на душевните явления, т.е. формалното можеше да се променя, но основите, насоката и динамиката т.е. всичко, което движи душевния живот към целта, оставаше непроменено.”(1) Адлер разглежда психическото развитие на човека като процес, които се осъществява под въздействието на характерната за всички живи организми “жажда за живот”. В своя стремеж към съществуване, човекът е принуден да развива е себе си специфични душевни качества, които му помагат да живее. Поради това, че той е движещо се същество, трябва да умее да реагира адекватно на непрекъснато изменящите се външни условия и да предвижда резултатите от своята дейност: “...в развитието на душевния живот трябва да се открият всички елементи, свързани с движението; от всички трудности, свързани с промяната на местоположението, можем да заключим, че душевният живот е призван да предвижда, да събира опит и да развива памет, за да я представи за ползуване в изменчивата жизнена практика.”(2) Също така човекът, подобно на болшинството живи същества е твърде слаб, за да живее сам. Поради това се стреми чрез своята културна среда да се създаде такива условия на съществуване, които да компенсират присъщата му слабост: “от природна гледна точка човекът е непълноценно същество (minder-werttiges wesen). Но тази неизбежна малоценност, която той осъществява чрез усещането за краткотрайност на съществуването и за несигурност, действува като непрекъснат дразнител, повеляващ да се открие път за осъществяване на приспособяването към този живот, за да се подсигури предварително чрез създаването на ситуации, в които природните недостатъци на човека ще бъдат компенсирани.”(3) От тук произлиза и стремежът на индивида да се интегрира в своята среда чрез развитието на чувството за общност, което е присъщо на всички хора, затова: “В историята на човешката култура няма форма на живот, съществувала по начин, различен от обществения.”(4) Още със своето раждане детето желае да превъзмогне толкова характерната за него безпомощност /чувство за малоценност/, като се опитва да бъде непрекъснато център на внимание от страна на своите родители /чувство на превъзходство/: “… В началото на всеки душевен живот стои по-дълбоко или по-слабо изразено чувство за малоценност. То е движещата сила, точката от която тръгват всички стремления на детето и в развитието си формират една цел; от тази сила детето очаква успокоение и гаранции за своя живот в бъдеще, както и да проправи пътя, който му се струва подходящ за постигането на тази цел.”(5) Тази цел, даваща насоката на детското психическо развитие е свързана с утвърждаването на стремежът към превъзходство, а: “Начинът, ще възникне целта, за /достигане на/ превъзходство, се определя от големината на чувството за общност.”(6) От педагогическа гледна точка интерес представлява твърдението на Адлер, че в стремежът на детето за преодоляване на чувството за малоценност, се крие и потенциалната му обучаемост: “В тези обичайни условия, в стремежа на детето да преодолее състоянието си на слабост, който дава тласък за разгръщане на редица способности е заложена възможността за възпитаването му.”(7) Опирайки се на този стремеж, и непрекъснато съобразявайки се с подтиците на развиващото се чувство за превъзходство, защото: “Детето иска, подобно на възрастния, да постигне повече от всички други, то се стреми към превъзходство, което би трябвало да му донесе и запази онази сигурност и адаптация, която то отдавна има за цел.”(8), на възпитанието се пада нелеката задача да осъществи онази принудителна социалност относно развиващата се детска психика, която да доведе до утвърждаването на чувството за общност в детското съзнание. Самото възпитание е обществено детерминирано и поради това всяка мисъл, всяко чувство, всяка постъпка, възникнали или практикувани в изграждащия се детски интелект не могат да бъдат други, освен аналогични на съществуващите в присъщата на детето културна среда. Та, така да се каже, се явява външна за него и единствения начин за реализиране на житейските цели е свързан с активно приспособяване към господстващите в нея обективни и субективни дадености. Въпреки че детското развитие до голяма степен се осъществява под въздействието на целенасочен възпитателен процес, върху него влияят и редица други положителни или отрицателни фактори на които детето е принудено да откликва в съзвучие с доминиращите в неговата душа чувство за малоценност или чувство за превъзходство. Сблъсквайки се непрекъснато с техните въздействия, детето изгражда в психиката си качества, които го подготвят за реализация в условията на реалния живот. Според Адлер, трудностите, с които е принудено да се справя детето, спомагат за развитието на чувството за превъзходство. Под непрекъснатия техен натиск, детето може да получи прекалено сурова закалка, която да пречи за установяването на нормални отношения с другите. В училище подобни деца се отличават със своя стремеж да доминират, да застават винаги в опозиция /дори на възпитателя/, когато почувстват стремежът си за превъзходство застрашен. Когато детето в своето развитие непрекъснато е улеснявано, то прекалено се изнежва. Свиква да няма свое мнение и да разчита винаги на другите. От казаното до тук би могъл да бъде направен изводът, че според Адлер детското развитие е целенасочен процес, който има за задача да подготви детето за неговия бъдещ пълноценен живот, включващ “трите главни житейски задачи (любов, професия и общество).(9) В този процес детето развива у себе си такива психически качества, които са в значителна степен детерминирани от господствуващите в неговата културна среда. Независимо обаче от социалните ограничености, на всички деца са присъщи чувството за общност, чувството за малоценност и чувството за превъзходство. Корените на тези чувства се намират в несъвършенствата на човешката природа, а развивайки ги в хода на своя душевен живот по определен начин и детето, и възрастният съзнателно или несъзнателно желаят да преодолеят тъй присъщите на всички хора слабости. Това обикновено става чрез превъзмогването на чувството за малоценност посредством компенсаторно развитие на чувството за превъзходство и чувството за общност. Именно тук се крият причините за голямото значение, отдавано в много присъщи на детската душа психически дейности, на стремежът към значимост, видян като отражение на съществуващите в света на възрастните и характерни за специфичната култура йерархически структури. Поради това: “При изследване на детските фантазии се оказва, че като съществен фактор значително място в тях заема играта на власт, че в тях винаги се отразяват целите на честолюбието. Повечето фантазии започват с думите “когато стана голям” или нещо подобно.”(10) Или пък: “В играта по правило се демонстрира подготовката за бъдещето: в начина, по който детето се отнася към игрите, в избора им, в значението, което им приписва. В играта винаги се показва също така и какво е отношението на детето към околните, как е поставено то спрямо близките си - приятелски или враждебно, и най-вече дали склонността му към господство е особено изразена.”(11) Поради голямото значение, отдавано на стремежът към превъзходство в културната история на човечеството, според Адлер в детското развитие много важна роля играят съществуващите отношения /по негово време/ между половете. Тъй като има много предразсъдъци, свързани с доминиращата роля на мъжа в културата, получени посредством разделението на труда, момчетата още с раждането си са поставени в много по-привилегировано положение от момичетата. Първите растат с чувството, че са предопределени да властват, макар и най-често само в семейството, докато на вторите е отредена незавидната роля предимно да се примиряват със съществуващото неравноправие: “Нека се опитаме да си представим какво означава за момчето това, че още от първите му дни навсякъде се набива в очите първенството на мъжа. Още при раждането си то е прието с много по-голяма радост от едно момче и го чествуват като принц. Общоизвестно и широко разпространено явление е, че родителите предпочитат да им се роди момче. На всяка крачка на момчето се дава да усети, че като мъжки отрок го предпочитат и ценят по-високо. Различните отправени към него или случайно доловени думи непрекъснато му внушават идеята за важността на мъжката роля. Надмощието, превъзходството на мъжкия принцип му се представя и в това, че жителите на дома от женски пол се използват за най-малко престижната работа и дори жените от обкръжението на детето не винаги живеят с убеждението, че са равнопоставени на мъжа. Те често играят роля, явяваща се подчинена и малоценна. Важният за жената въпрос, който тя винаги трябва да поставя на мъжа преди брака: какво мислиш за принципа за мъжкото надмощие в културата, особено в семейството, обикновено не намира отговор през целия живот. Следствието в някои случаи е по-силно изразения стремеж към равноправие с мъжа, а в други случаи - някакъв вид резигнация с различна сила.”(12) При подобно междуполово отношение, момчетата израстват с чувството, че са по-висшестоящи от момичетата. Те, копирайки света на възрастните, си изграждат редица представи за това какъв трябва да бъде мъжа, кое е достойно за него и кое не е, а отношението към другия пол се обременява с редица предразсъдъци относно тяхната непълноценност. Така става получаването на “мъжката закалка”(13) на характера. От своя страна момичетата в стремежът си към значимост, сблъсквайки се непрекъснато със съществуващото неравноправие, избират различни пътища за приспособяване към своята културна среда, при наличните в нея отношения между половете. Едни от тях от малки избират копирането на мъжки дейности - играят с момчета на “мъжки игри”, вършат “мъжки” работи и т.н.т. Други се развиват под влияние на чувството за малоценност, предопределено от женската им роля в живота - те се опират на авторитета на мъжете в техния живот - бащи, съпрузи, вождове, винаги, когато се сблъскат с някаква трудност. Трети се осланят на своята “женска слабост”, използвайки я като оръжие за борба със “силните”. . . В своята теория за човешкото развитие, Адлер се спира и на специфичните качества, които се развиват у децата в зависимост от това дали имат братя и сестри и дали те са по-големи или по-малки. Например според него най-голямото дете се развива като най-самостоятелно, а най-малкото е заобиколено с най-много грижи и най-най-много обич, които го карат по-често да разчита на другите. Безспорно Адлер представя Човека в светлината на редица новаторски идеи. Днес неговото име е едно от най-често цитираните, когато става въпрос за човешката същност... За разлика от своя учител Фройд, разкриващ в творчеството си толкова характерният за всички евреи космополитизъм, Адлер е белязал своите изследвания с духа на немскоезичната част на многонационалната Австро-Унгарска империя, към чиято култура принадлежи по рождение. От тук произлиза и голямото значение, което отдава той в своето човекознание на толкова присъщите за всички германци, поради култивирането им в живота на много поколения, чувство за общност, видяно като принадлежност към определена култура и дължащо се на специфичната роднинска връзка между германците поради общото им потекло (das volk); чувството за превъзходство и чувството за малоценност, проявяващи се чрез прословутата за немците дисциплина и желанието им да бъдат поставяни над останалите /в политическо, или просто икономическо положение/. За притежаването на тези психически качества немскоезичните сънародници на Адлер от Германия и Австрия заплатиха с цената на установяването на управленския режим на съотечественика на Адлер - Адолф Хитлер и вината за най-кървавата война в историята на човечеството. Във връзка с това, биха могли да бъдат цитирани думите на Адлер, които звучат като предупреждение за тези предстоящи събития: “Не, човешкото същество до такава степен е склонно да се подчинява, че може да стане жертва на човек, който застава в позата на благодетел, защото по-голяма част от хората толкова често живеят с нагласата да се доверяват без проверка, да признават авторитети, да се оставят да бъдат увличани и сплашвани, безкритично да се подчиняват, което разбира се, никого не е могло да внесе ред в съвместния живот на хората, а е водело до разрушителни бунтове от страна на подчинените.”(14) Литература:
- Адлер, А. - “Човекознание” изд. “Евразия” С. 1995 г., стр. 10
- Пак там, стр.20
- Пак там, стр. 33
- Пак там, стр. 31
- Пак там, стр. 74
- Пак там, стр. 76
- Пак там, стр. 39
- Пак там, стр. 27
- Пак там, стр. 125
- Пак там, стр. 60
- Пак там, стр. 97
- Пак там, стр. 131
- Пак там, стр. 132
- Пак там, стр. 70
Свинския грип - измама за 18 милиарда до...
Писна ми от лъжливи работодатели!!! До к...
Щипка или О, Щипка!
Писна ми от лъжливи работодатели!!! До к...
Щипка или О, Щипка!
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 3369
