Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.04.2010 11:00 - Професионалното ориентиране, консултиране и мотивиране на децата със захарен диабет
Автор: georgihadjiyski Категория: Други   
Прочетен: 3220 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 30.03.2014 22:51


  ПРОФЕСИОНАЛНОТО ОРИЕНТИРАНЕ, КОНСУЛТИРАНЕ И МОТИВИРАНЕ НА ДЕЦАТА СЪС ЗАХАРЕН ДИАБЕТ
(Публикувано с малки изменения в сп. “Образование и квалификация”, бр. 6 от 2003 год.)

Copyright © Георги Хаджийски



image

             …2003 година е обявена за международна година на лицата с увреждания. В съвременното българско общество има една сравнително малка, но много уязвима такава социална група, чиито проблеми стоят някак си в страни от приоритетните социални интереси – това са онези между 804 и 3000 деца в нашата страна, животът на които протича под въздействието на диабета и всички трудности, които са породени от него. Ако бъдат изключени някои от “чисто” медицинските аспекти на това коварно заболяване, свързани с неговата профилактика и лечение, и у нас, а и в редица от смятаните за много по-развити от нашата страна държави, всъщност се знае твърде малко за множеството сложни взаимозависимости, които съществуват между хода на детския диабет и пълноценната социализация и социална интеграция на децата диабетици…
1. Захарната болест в детска възраст и нейното влияние върху социализацията и социалната интеграция на децата с диабет
        Захарният диабет е едно сравнително рядко срещано заболяване след децата в нашата страна. По данни, изнесени във вестник “Клуб D”, у нас от това заболяване са засегнати между 804 и над 3000 деца от 0 до 16 години (5). По своите аспекти, това е едно типично социално – значимо заболяване, не само поради непрекъснато увеличаващият се брой на страдащите от него и необходимостта от заделянето на все по-голямо количество човешки, материални, организационно-технологични и времеви ресурси за решаване на множеството проблеми, които са породени от него, но и поради твърде специфичното стимулиращо въздействие, което оказват самите диабетици, (деца и възрастни), като потребители върху производството на някои високотехнологични стоки и услуги от медицинско, биотехнологично, рекреационно, педагогическо, социално, диетологично и пр. естество.
        Захарната болест (диабетес мелитус) е болест на обмяната на веществата, свързана с липсата или недостига в организма на инсулин – хормон на панкреасната жлеза, секретиран от определени части от нея – бета-клетките на т. нар. Лангерхансови острови, което води до невъзможност за пълноценното използване на глюкозата от клетките в качеството й на основен енергиен източник. Наличието на диабет е свързано с повишаване на концентрацията на глюкоза в кръвта (хиперглекимия), като поради невъзможността тя да бъде усвоена от клетките, започва ускореното й изхвърляне чрез често уриниране (полиурия). Същевременно се наблюдава компенсаторно поемане на много течности – полидипсия, (с предпочитане на онези, които са със сладък вкус), ускорено разграждане от клетките на собствени резервни енергийни източници от белтъци и масти и породеното от този процес натрупване на кетонови тела в кръвта и урината. Наблюдава се бързо отслабване (автофагия), което не може да бъде компенсирано и от постоянно нарастващия апетит (полифагия). Макар че диабетът като заболяване да е познат от хилядолетия - сведения за него и описания на симптомите му се срещат в достигналите до нас исторически анали и трактати по медицина още от митологичните епохи на древногръцките лечители, (както например Аретеус от Кападокия), или пък на легендарния арабски медик Авицена, до откриването на действието на инсулина през 1921 г. от Фредерик Бантинг и ученика му Чарлз Бест, не са съществували ефикасни методи за неговото лечение.
        В етиологично отношение и до днес няма общосподеляна яснота за произхода на това заболяване. Приема се, че факторите които го пораждат могат да бъдат наследствени (наличие на генетичен дефект), екзогенни – вирусни инфекции, засягащи панкреаса; затлъстяване; хроничният психичен стрес; бременността; дългата употреба на някои лекарства; алкохол и пр.
       Понастоящем, в клинично отношение, са диференцирани две основни форми на диабета:
• ДИАБЕТ I ТИП – инсулинозависим, младежки тип захарен диабет, който възниква от най-ранна детска възраст, до около 35-та година, като при него се наблюдава автоимунно разрушаване на бета-клетките и липса, или силно ограничаване на секрецията на собствен инсулин от организма, което налага внасянето му от вън – чрез ежедневно инжектиране.
• ДИАБЕТ II ТИП – инсулинонезависим, “диабет на зрялата възраст”, от който боледуват над 90% от всички диабетици. Обикновено той се появява след 40-та година, често се среща и при хора с наднормено тегло, при него секрецията на инсулин е съхранена, като дори е възможно и да бъде завишена, а повишената кръвна захар в организма се дължи на резистентност, (нечувствителност), на клетките към действието на инсулина, вследствие на отсъствието върху повърхността на тези клетки на достатъчно инсулинови рецептори, които служат за “входни врати” на глюкозата от кръвта в клетката и нейното вътрешно-клетъчно усвояване. Повишаването на количеството на инсулин в организма, което може да бъде постигнато чрез стимулиране на неговата секреция чрез поемането на сулфанилурейни препарати; подобряването на действието на инсулина чрез приемането на бигваниди; използването на акарбоза – медикамент, пречещ на ускореното разграждане на въглехидрати в червата; както и простото отслабване, могат да доведат до нормализиране на нивото на кръвната захар (9).
        Въпреки големите разлики между двата типа диабет, и при двете му форми неговото лечение се осъществява освен с медикаментозни средства и с широко използване на възможностите на самите диабетици за самопомощ – чрез създаването на подходящ начин на живот, включващ диетолечение; самоконтрол; трудова дейност, съобразена със спецификата на заболяването; оптимален физиологичен режим; рекреация; спорт… Изобщо, ако има заболяване, за което може да бъде казано, че за неговото успешно лечение особено важно място има дидактизмът, (видян като система от принципи, методи и форми за предаване, усвояване и използване на човешко познание, насочено към решаването на конкретни проблеми), то това е диабетът. Усвояването на подходящ начин на живот, е едно от малкото възможни средства за предотвратяване, (или поне отлагане във времето), на множеството усложнения, които съпътствуват това заболяване и в крайна сметка поразяват почти всички тъкани, органи и системи в организма.
        В повечето случаи диабетът в детска възраст е от I тип. Появява се с остри симптоми – полидипсия, полиурия, кетоацидози, бързо отслабване, като много често е предхождан от инфекциозни заболявания или стресови ситуации. При лечение с инсулин са възможни ремисии в началото на заболяването (частично или пълно възстановяване на инсулиновата секреция, намаляване на нуждите от инсулин и пр.), както и бързи промени на нивото на кръвната захар – понижаване под нормалните граници (4-8 ммол/л) - хипоглекимии, често водещи до тежки припадъци (диабетна кома), както и повишаване на нивото на кръвната захар – хиперглекимии, водещи до кетоацидози. До откритието на инсулина децата с диабет са изоставали в развитието си в сравнение със своите връстници – много типичен за тях бил т. нар. синдром на Mauriac, характеризиращ се с нисък ръст, инфантилизъм, затлъстяване (главно по туловището, с тънки крайници), хепатомегалия и емоционална незрялост (1-169/174). Лечението с инсулин е в състояние да компенсира напълно изоставането в развитието на тези деца, а подходящият начин на живот – до тяхното пълноценно интегриране в обществото.
        Безспорно е, че диабетът оказва изключително негативно въздействие върху развитието на живеещото с него дете и то не само в чисто физиологично отношение, свързано с необходимостта от ежедневното инжектиране на точно определени дози инсулин, но и в психологичен аспект - от необходимостта от непрекъснато превъзмогване на страха и болката от инсулиновата инжекция, до често срещаната психотравма, свързана с неговото наличие; и в социален аспект – породен от принудителното ежедневно ограничаване на някои чисто човешки (и детски) свободи; и в икономически аспект, наложен от необходимостта от осигуряването на допълнителни средства за закупуване на подходящи хранителни продукти или лекарства… Изобщо, животът с диабет е труден. В хода на своето развитие децата с диабет са принудени да усвояват определени системи от знания и умения, да изграждат навици и психо-физиологични качества, които са абсолютно непознати и излишни за техните връстници – за тях обаче – необходимо условие за оцеляване и интегриране в обществото.
        При цялото многообразие на концептуални схеми, създадени понастоящем в областта на теоретичната мисъл на обществените и хуманитарни науки и насочени към различни опити за изясняване на изключително сложните взаимовръзки, които съществуват между детското развитие и “вграждането” чрез социализацията на детето в обществото към което то принадлежи, за целта на тази разработка ще бъде използвано виждането на един от най-големите психоаналитици на изтеклия XX век - Алфред Адлер, според когото пълноценната социалната интеграция може да бъде представена като процес на преодоляване на присъщата на човешката природа малоценност и нейното компенсиране чрез изграждането на чувство за общност на детето към социалната му среда, чрез който процес то, (детето), трябва да реализира “трите главни житейски задачи (любов, професия и общество)” (3-10). Макар и принудени да водят специфичен начин на живот, в своето онтологично развитие децата с диабет понастоящем имат всички шансове да осъществяват тези три главни житейски задачи и да бъдат пълноценни граждани на своите общества.
        По отношение на търсенето на пътища, насочени към осъществяването на социализацията и социалната интеграция на лицата с увреждания (деца и възрастни), основните идеи могат да бъдат обединени в две групи: физиологични и психологични.
        Физиологичните теоретико-приложни схеми, изхождат от концепцията за физиологичната (биологична) природа на човека. Най-общо казано за привържениците на тези концепции, човекът е мислещо животно, а самият живот, както обичат да казват на своите студенти много преподаватели по различните медицински дисциплини - “болест, която продължава до смъртта”. От гледна точка на тези идеи, човекът с увреждане (дете и възрастен), е болно същество, което за да живее, трябва да бъде лекувано. Неговата социализация и социална интеграция изискват в обществото да съществуват хуманни системи за медико-социална защита, които да го лекуват, щадят и му осигуряват необходимите средства за съществуване. Понеже акцентът е поставен върху увреждането и нетрудоспособността, в идеологическо и нормативно-правно отношение, е прието да съществуват редица забрани по отношение на упражняването от лицата с увреждания на определени, смятани за рискови професии. Така за живеещия със своето увреждане човек е отредена ролята на обект на медицински и социални интервенции (лекуване, осигуряване на социални помощи и социални услуги, пенсии, обезщетения…), насочени към поддържане на неговия живот (по възможност колкото се може по-дълго във времето). В морално-етично отношение, като крайни варианти на тази концепция, могат да бъдат споменати обичаите в древна Спарта болнавите деца да бъдат изхвърляни от техните родители още при раждането си, или пък принудителната стерилизация, на която били подлагани лицата с увреждания в хитлеристка Германия.
        Практическото реализиране на една подобна концептуална схема по отношение на социализацията и социалната интеграция на децата с диабет в никакъв случай не би спомогнало едно дете с диабет да постигне творческите успехи на писателя Хербърт Уелс; научните достижения на Джордж Мино – нобелов лаурият за медицина; спортните рекорди на олимпийските шампиони: Джордж Донахю – хокейст и Стивън Редгрейв – петкратен олимпийски шампион по гребане; материалното благополучие на световния медиен магнат Лео Кирх; успеха на Никол Джонсън – мис Америка за 1998 год.; елегантното излъчване на музикалния стил на певицата Елза Фиджералд, както и повече, или по-малко големите успехи на редица други достойни човешки индивиди, доказали със своя живот, че диабетът не може да сломи волята на човешкия дух…
        Психологичният подход към решаването на многобройните проблеми на пълноценната социализация и социална интеграция на лицата с увреждания, бе разработен и прилаган на практика в редица модерни страни през 90-те години на изтеклия ХХ век, най-вече под въздействието на засилващото се влияние на неправителствени организации, създадени от самите лица с увреждания. Най-общо казано, основната идея при този подход е свързана с реализирането на правото на избор, което дава човешкият интелект на личността, осъзнаваща уникалността на своето съществуване и носеща отговорност за него. Именно за това, усилията на апологетите на този подход в лицето на непрекъснато засилващите своето влияние в условията на глобализация неправителствени организации на лица с увреждания, са насочени към изграждането във всички общества на подходящи системи, включващи общосподелени демократични ценности, законова база, дееспособни институции и подготвени специалисти и целящи реализирането на правото на избор на личността да живее независимо и пълноценно (дори и когато на пръв поглед възможностите й са изключително ограничени).
От гледна точка на този подход, диабетът, макар и че е сериозно заболяване, което в никакъв случай не бива да се подценява, се явява просто като един допълнителен проблем, с който живеещото с него дете трябва да се научи как да се справя. Едно подобно “изместване” на търсенето на пътища за пълноценната социализация и социална интеграция на децата с диабет, (както и на всички деца и лица с увреждания), от “чисто” физиологичните аспекти, към духовните, не е никак лесно в условията на наложените понастоящем в колективната психика на модерните народи хедонистичен култ към телесността и паранойчен страх от смъртта. И въпреки това, съвременните общества разполагат с всички необходими ресурси за създаването и практическото реализиране на подходящи образователни и възпитателни технологии, насочени към търсенето на нови възможности в тази насока.

2. Социализацията и социалната интеграция на децата с диабет и изборът и усвояването на подходяща професия
        Професионалното ориентиране, изборът и усвояването на подходяща професия, са част от проблемите, свързани със социалната интеграция на подрастващите, които са обект на изследвания в сферата на социологията на образованието и възпитанието. (2-375/383) От своя страна, онтологичното развитие на живеещото с диабет дете изисква единният процес на професионално ориентиране, консултиране, мотивиране, избор и усвояване на подходяща професия, да бъде съобразен в максимална степен с особеностите на това заболяване. Наред с това, като основни аспекти в този процес се открояват:
• Подходящите професии за диабетици, с оглед своевременното насочване (и мотивиране) на децата с диабет към техния избор и тяхното овладяване;
• Етапите на професионално ориентиране, консултиране, мотивиране, избор и усвояване на тези професии от децата с диабет, в контекста на развитието на това заболяване в детска възраст;
• Институциите, които са в състояние да направляват и осъществяват този процес, в т. ч. и чрез дейността на работещите в тях специалисти, притежаващи, (или непритежаващи), специфично познание за особеностите на детския диабет, както и за процеса на професионално ориентиране, консултиране, мотивиране, избор и усвояване на подходящи професии от децата с диабет.
        Високото ниво на безработица в годините на прехода в нашата страна, безспорно също ще даде своето отрицателно отражение върху овладяването на подходящи професии от децата с диабет и евентуалното им упражняване. На фона на съществуващите предразсъдъци в нашето обществено съзнание спрямо лицата с увреждания, които за огромно съжаление все още не са изживени, самата дума “диабет” много често действува стряскащо и спомага евентуалните работодатели да избягват наемането на работа на лица, които са засегнати от диабета, въпреки всички законодателни инициативи, които се предприемат по линията на т. нар. “активни мерки на пазара на труда”, насочени към осигуряване на насърчителна политика за наемане на работа на лица с намалена трудоспособност.(11) Разбира се, това не е проблем само за нашето общество. Именно за това в чл. 23 на Конвенцията на ООН за правата на детето, която е ратифицирана и от нашата страна (14), след като признават на детето с “умствени или физически недостатъци” правото на специални грижи, държавите участнички се задължават да оказват помощ, когато е възможно, “насочена към осигуряване на ефективен достъп и получаване на образование, обучение, здравни грижи, рехабилитация, подготовка за трудова дейност и възможности за отдих, по начин позволяващ на детето най-пълноценната възможна социална интеграция и индивидуално развитие включително неговото или нейното културно или духовно развитие.” (14, чл.23) Изобщо, излишно е да се казва, че проблемите за професионалния избор и реализация на децата с диабет и у нас, а и в чужбина, са сложни и комплицирани…
        В специализираната литература е прието да съществуват професии, които се смятат за подходящи за диабетици, и такива, за които се твърди, че упражняването им е твърде рисковано по отношение на развитието на това заболяване (7). Обикновено за подходящи професии за диабетици се сочат такива, при които липсват, или поне са снижени до минимум основните стресогенни фактори, стимулиращи възникването в организма на слабо поддаващи се на контрол хормонални процеси, които водят до динамични промени на нивото на кръвната захар:
• висока интензивност на труд и голямо психо-физиологично напрежение;
• много чести контакти и конфликти с хора;
• големи рискове по отношение получаване на физически травми или дори смърт на диабетика и околните;
• чести и продължителни пътувания и пр.
        Наред с това често се цитират лонгитюдиални наблюдения, доказващи, че доброто познаване на особеностите на диабета и подчиняването на избора и овладяването на подходяща професия на тези особености, може да компенсира напълно негативното влияние на болестта върху човешкото битие – любими примери в тази насока са данните за това, че лекари-диабетици в САЩ, заболели в най-ранна детска възраст, имат продължителност на живота по-голяма от тази на средно-статистическите американци. Разбира се не всяко дете, дори и с диабет, трябва да стане лекар, само за да живее по-дълго. Процесът на професионално ориентиране, мотивиране и избор на подходяща професия, трябва да осигури и възможност за съзнателен избор на самото дете. Част от този избор е и осъзнаването на отговорността за влиянието на диабета върху собствената личност и върху околните – когато това се случи, процесът на професионално ориентиране, мотивиране и избор на подходяща професия би бил съвсем естествен.
        Условно, този процес би могъл да бъде диференциран на два основни етапа:
• До пубертета, когато детето с диабет осъзнава своето макар и невидимо различие от другите и необходимостта да живее по различен, много по-отговорен за възрастта си начин от своите връстници. Обикновено през този етап от детското развитие, децата мечтаят да придобият професии, които се открояват със своята атрактивност и показност – момчетата искат да бъдат полицаи, пожарникари, спортисти, а момичетата – певици, учителки, лекарки… Макар че през този период възрастните – родители, лекари, учители, социални работници, носят огромна отговорност за правилното психофизиологично развитие на детето с диабет и за евентуалния избор от него на подходящо професионално средно училище, което да му даде необходимата професия, децата с диабет не бива да бъдат лишавани от правото си да мечтаят…
• Наред с всичко друго, за децата с диабет пубертетът е свързан с нарушаване на поддържания много често с цената на огромни усилия контрол върху хода на заболяването (1; 4; 7). Именно за това, през този етап професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия от детето с диабет, трябва да бъдат съобразени с проблемите, които поражда пубертета – особено необходимо е да се избягват крайностите: прекаленото разглезване, което много често е свързано с хиперпротекция и стимулиране на институционалния синдром, проявяващ се в чувство на много силна зависимост на детето от обществените институции (семейство, болнични заведения, социални заведения и пр.), което води до социална пасивност и нежелание за включване в обществения живот; както и прекалено суровото и императивно отношение: “ти си длъжен да направиш това, иначе…”, “ти не трябва да правиш това, защото…”, “ти непременно трябва да станеш…”, което може да внесе допълнителни проблеми по отношение на контрола върху заболяването. Изобщо, бидейки образователен процес, е особено необходимо процесът на професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия от детето с диабет да бъде съобразен с предявеното изискване от големия американски психиатър и психоаналитик Ерик Ериксън, за балансиране между “толерантност и твърдост” (10-121) по отношение на управлението на всички дейности, свързани със социализацията на младите хора. За тази цел е необходимо координирането на усилията на всички институции, които имат отношение към този процес.
        Основните институции, които са свързани с процеса на професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия от децата с диабет са семейството на детето с диабет (в качеството на потребител на предлаганите от останалите социални институции услуги в тази сфера); различните образователни, здравни и социални заведения и неправителствени организации, работещи в тази област. В годините на прехода в нашата страна, в голямата си част тези институции изпаднаха в състояние на криза, която за съжаление все още не е преодоляна и може да бъде проследена в редица аспекти - комуникативни; организационно-технически; нормативно-правни; финансови…
        Комуникативните проблеми, които са свързани с процеса на професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия от децата с диабет, се явяват като следствие от нарушения обмен на информация между семейството на детето с диабет и останалите институции (образователни, здравни, социални), упълномощени от модернизиращото се общество да работят за неговото осъществяване. Въпреки че причините са както в семейството, (много често родителите не знаят от къде да получат необходимата информация, или пък не са достатъчно мотивирани да я търсят), така и в институциите, които също много често - било поради реформи, или липса на познания и инертност на служителите, не са в състояние да предоставят необходимата информация, е особено необходимо разработването и реализирането на подходящи стратегии за възстановяване на необходимия обмен на информация между семейството на детето с диабет и институциите.
        Организационно – техническите проблеми бяха породени от реформирането на съществуващите институции, които през предходния период осъществяваха определени дейности по отношение на професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия от децата с диабет, както и от създаването на редица нови такива, които трябваше, при това в много кратки срокове, да поемат определени функции в този процес.
        До реформата в системата на до болничната помощ в българското здравеопазване, при която се премина от поликлиничния модел на обслужване на гражданите, при който пациентите получаваха необходимото здравно обгрижване от тясноспециализирани лекари в зависимост от спецификата на заболяването си, към въвеждане на системата на личните лекари, при която гражданите избират широко профилни специалисти и ползват здравните услуги на тясноспециализираните лекари само при необходимост и по предписание на своите лични лекари, основните помощници на семействата на децата с диабет в борбата с това заболяване бяха лекарите-ендокринолози. В хода на своята професионална дейност, тези специалисти натрупваха огромни познания за диабета и неговото въздействие върху социализацията и социалната интеграция на диабетиците и използваха тези познания в практическата си работа. Понастоящем, за много от личните лекари детето с диабет ще бъде единствен случай може би в цялата им практика и рисковете неговите родители, а и самото то, да предявяват много по-високи изисквания спрямо действителните познания на своя личен лекар за диабета и неговите социални проекции, са огромни. Това налага осигуряването на бърз и достатъчен по количество и качество обмен на информация между личния лекар на детето с диабет и останалите институции, имащи отношение към проблемите на професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия.
        В сферата на училищното образование на децата с диабет реформите в нашата страна, както и модерните държави, бяха свързани с преход от обучение в специализирани учебни заведения от санаториално-интернатен тип, към обучение в масови училища. Именно за това работещите в българските училища специалисти – учители, възпитатели, педагогически съветници, чиято роля в професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия от децата с диабет е несъмнена, също трябва да имат своевременен достъп до информация за особеностите на детския диабет, както и за самия процес на професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия, дори и когато се касае само за едно дете в цялото училище.
        През последното десетилетие в българското общество бяха създадени редица нови социални институции, които бяха упълномощени да работят пряко в областта на професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия от деца и възрастни. Това са бюрата по труда и съществуващите към тях консултативни кабинети, както и дирекциите за социално подпомагане и отделите за закрила на детето в техните структури, които по силата на чл. 21 от Закона за закрила на детето (12) могат да “подпомагат професионалната ориентация и квалификация” на децата в риск. Това налага работещите в тях служители също да притежават необходимите познания за особеностите на онотлогичното развитие за детето с диабет, с оглед приспособяването на процеса на неговото професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия към тези особености.
        Нормативно-правните проблеми по отношение на професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия от децата с диабет, бяха свързани с приемането на редица нови нормативни актове, които касаеха един или друг аспект на този процес, както и честите им промени, което затрудняваше комуникацията на семействата на децата с диабет със съответните упълномощени институции, както и дейността на самите институции. Така, макар и неумишлено, бяха създавани редица предпоставки за стимулиране на излишна и безсмислена тревожност сред родителите на децата с диабет, търсещи помощта на упълномощените институции за осигуряване на по-добро бъдеще за своите деца, както и необходимостта от заделянето на допълнителни времеви, финансови, човешки и организационно – технически ресурси от институциите за осъществяването на новите нормативно - регламентирани реформи, които при други обстоятелства биха могли да бъдат използвани пряко за реализирането на съответните дейности.
        В годините на прехода финансовата криза, обхванала значителна част от българското общество, даде своето негативно отражение както върху редица семейства, в които имаше деца с диабет, така и върху дейността на много институции, имащи отношение към процеса на професионалното ориентиране, консултиране, мотивиране и избор на професия от тези деца. Пониженият жизнен стандарт, свързан с ниски доходи или безработица на родителите, безспорно дава своята проекция и върху нормалното физиологично развитие на детето с диабет, и върху получаването на подходящо професионално образование в средните и висши учебни заведения, което е свързано с необходимостта от инвестиране (или невъзможност за инвестиране) на значителни средства в името на по-доброто бъдеще на детето…
        Опитът на модерните страни по решаването на подобен тип проблеми е свързан с развитието на гражданското общество като цяло – и в частност в създаването на независими, силни и дейни неправителствени организации на съответните категории лица, които се намират в по-неравностойно положение от останалите членове на обществото. В името на защитата на интересите на своите членове, тези организации разработват и реализират различни стратегии, насочени към тяхната по-пълноценна социализация и социална интеграция.



ЛИТЕРАТУРА

1. Андреев, Д. – “ДИАБЕТ”, изд. “МЕДИЦИНА И ФИЗКУЛТУРА”, София, 1978 год.
2. Андреев, М. – “ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО”, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 1998 год., стр.375/383
3. Адлер, А. - “ЧОВЕКОЗНАНИЕ”, изд. “Евразия”, С. 1995 г.
4. Берекендридж, Б., Долинър, Р. – “ ДИАБЕТЪТ 101 СЪВЕТА”, ИК “Водолей” – “Булдик” ООД, София, 1995 год.
5. Вестник “Клуб D” – бр.6, юли 2000 год.
6. Георгиев, П., Маринова, Е. – “ВСИЧКО, КОЕТО ИСКАМЕ ДА ЗНАЕМ, ЗА ДИАБЕТА”, изд. “АБВ”
7. Гомез, Д. – “ДИАБЕТ”, книгоиздателска къща “Труд”, София 2002 год.
8. Домусчиев, И. – “ЗА ВАС, ДИАБЕТИЦИ”, Пловдив, 1992 год.
9. “Да живееш с диабет”, изд. “Novo Nordisk”
10. Ериксън, Е. – “ИДЕНТИЧНОСТ – МЛАДОСТ И КРИЗА”, изд. “Наука и изкуство”, София 1996 год.
11. Мерките за стимулиране на наемането на работа на лица с намалена трудоспособност бяха широко застъпени във вид на различни финансови, осигурителни и административни преференции в отменения “Закон за закрила при безработица и насърчаване на заетостта“ - “Държавен вестник” бр. 120 от 16 декември 1997 год., както и могат да бъдат проследени в новия “Закон за насърчаване на заетостта” - “Държавен вестник” бр. 112 от 2001 год.
12. Закон за закрила на детето - “Държавен вестник” бр. 48 от 13. 06. 2000 год.
13. Коев, Д. – “ВСИЧКО ЗА ДИАБЕТА”, изд. Прес – група “Здраве”, София 1991 год.
14. Конвенцията на ООН за правата на детето – приета от ОС на ООН на 20 ноември 1989 год., ратифицирана с решение на Великото народно събрание от 11 април 1991 год. - “Държавен вестник” бр. 32 от 1991 год., в сила от 3 юли 1991 год.
* При изготвянето на статията бяха използвани и материали за диабета, получени от Web – сайтовете: www. rambler.ru и www.dir.bg



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 924946
Постинги: 222
Коментари: 329
Гласове: 1969
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930