ДЕРИВАТНИ ФИНАНСОВИ ИНСТРУМЕНТИ

(Теоретична разработка за държавна практика, изготвена по поръчка 2010 г.)

1. Определение:

Дериватите представляват финансови инструменти, носещи права и задължения, отнасящи се до други активи, или инструменти, определени като базови, което се съдържа и в самото им наименование;

Представляваните от дериватите права се отнасят до покупката или продажбата на базовия инструмент;

На тази основа дериватите представляват самостоятелен инвестиционен инструмент със собствена стойност и рискови показатели, който от своя страна е обект на отделни сделки;

Последната част от определението обаче води и до белега за формата на съществуване на деривативните инструменти. За разлика от традиционните финансови активи, представяни с материален носител (ценни книжа), най-активно търгуваните представители на дериватите (опциите и фючърсите) съществуват изключително под формата на електронни записвания в борсовите и клирингови системи.

И докато изтъкнатите дотук белези на деривативните сделки ги определят на фона на останалите инструменти и сделки, като ги позиционират в общото инвестиционно пространство, то тяхната пълна определеност изисква и поглед към съдържанието в групата на дериватите с паралел между самите деривативни инструменти. В това отношение вниманието се концентрира върху зависимостите между сделките с опции, варанти, права, фючърси и суапи.

2. Дериватни финансови инструменти за управление на валутните рискове - същност и възможности, които предоставят

Съществуват различни начини за управление на валутните рискове, това зависи от топ мениджмънта на банката или от капиталовата й структура. Най-широко използваният метод, при това достатъчно ефективен е този на определяне на лимити на валутните операции. Използвните дериватни  финансови инструменти за управление на валутните рискове също предлагат редица възможности. Те са познати като хеджиране.

По своята същност това е процес на защита и намаление на риска. Банката може да реши да хеджира всички рискове, да не хеджира рисковете си, или само част от тях. Така тя съзнателно или не се намесва в спекулативни действия.

Отказът от хеджинг може да бъде в два случая:

·       В първия институцията не знае за съществуващия риск, или пък не може да го ограничи.

·       Във втория случай тя счита, че валутният курс или процентните ставки няма да се изменят, или тяхната промяна ще бъде в благоприятна за банката посока. Така тя спекулира, ако е права ще спечели допълнителни приходи, ако пък не - ще понесе загуби.

Хеджирането на всички рискове е единственият начин да се избегнат или минимизират. В повечето случаи финансовите директори решават да използват избирателно хеджиране. Ако очакват промяна във валутния курс или лихвените проценти, то те хеджират. Ако пък движението на лихвите и курсовете е благоприятно, то те се отказват и оставят риска непокрит. Много често аналитиците се "влюбват" в своите прогнози, което им пречи да правят точни оценки относно развитието на пазара.

Един от недостатъците на общото хеджиране са значителните суми за комисионни и опционни премии. Поради това и избирателното (частично) хеджиране може да се възприеме като опит в снижаването им. Друг начин за минимизиране на разходите е  рисковете да се застраховат едва тогава, когато курсът или лихвеният процент достигнат до определени нива. Може да се счита, че банката ще удържи до известна степен неблагоп­риятното изменение, но при достигане на предела трябва да се защитят цялостно позициите с цел избягване на по-нататъшни загуби.

Рисковете, свързани със сделките за обмен на валута могат да се управляват и с помощта на ценовата политика на банката. Съществено влияние на риска може да окажат сроковете на получаване и изплащане на валута.

Често пъти разгледаните варианти за управление на валутния риск не са достатъчно ефективни, ето защо като изход се явяват извършването и  прилагането на срочните сделки за хеджиране на риска:

1)     форуърдните валутни операции

2)     валутните фючърси

3)     валутните опции

4)     СУАП сделките.

Традиционен и най-широко използван способ за хеджиране на валутните операции е срочната (форуърдна) сделка. Това е покупката или продажбата на определена сума валута с интервал от време между сключването и изпълнението на сделката по курса в деня на сключването. При този форуърден курс се разчита на основа спот курса плюс чистите доходи или разходи по проценти:

·       валута купена по спот курс и сложена на депозит до настъпване срока на падежа;

·       валута продадена по спот и сложена на депозит до настъпване на падежа.

В случая на използване на форуърдна операция експортьорът при подписването на договора примерно узнава графика на постъпленията от плащането по  сделката и сключва със своята банка сделка, като й преотстъпва сумата на бъдещите си плащания в чуждестранна валута по определен курс. Преиму­ществото за него е това, че той установява прихода си в национална валута и въз основа на това уточнява цената на контракта си. Банката сключваща форуърдна сделка обезателно трябва да достави на уговорената дата в контракта еквивалентната национална валута, независимо от реалното пазарно изменение на курса на валутата спрямо националната валута на този ден. Предприятието задължително трябва да обезпечи постъплението в банката или да представи поръчение за превод.

Аналогично чуждестранният инвеститор може да се застрахова за риск свързан със снижение курса на валутата - инвестицията, с помощта на продажбата й на банката.

По този начин финансовата институция поема риска, така че самата трябва да се защити от риска, затова тя прави друга форуърдна или фючърсна сделка на специализирани борси или с други банки.

Един от видовете срочни контракти се явява валутният фючърс, който се търгува на големите специализирани борси. Този тип контракт се прилага от 1972 г. на Чикагската валутна борса.

В своята същност той представлява покупко/продажба на определена валута по фиксирания в момента на сключване на сделката курс с изпълнение след определен срок.

Най-важните различия между форуърда и валутния фючърс са:

1)     Фючърсите се търгуват чрез стандартизирани договори.

2)     Задължително условие за фючърса се явява гарантиращия депозит.

3)     Разплащанията между контрагентите се осъществяват чрез клиринговата палата при валутната борса, която встъпва като посредник между страните и е едновременно гарант по сделките.

Преимуществото на фючърсите се изразява в това, че те имат висока ликвидност и постоянни котировки на валутните борси. Покупката или продажбата на валутни фючърси спомага да се избягнат валутните загуби възникващи в резултат колебанията на валутния курс по сделките с клиенти.

На валутния пазар този, който купува фючърсен контракт, получава гаранция, че в случай на повишение на курса на чуждестранната валута на спот пазара може да я купи по  благоприятен курс, фиксиран във фючърсната сделка. Спот-курсът по принцип има тенденция да се сближава с курса на фючърсния пазар с приближение края на срока на контракта.

Друга разновидност на срочните сделки са Суап-контрактите. Те означават  обмен на една валута в друга за определен период от време и представляват по своята същност комбинация на налична сделка спот и срочен форуърд. СУАП-ите се използват за ограничение на риска на колебание на валутните курсове и лихвените проценти. Различават се валутни и лихвени суапи. При лихвените се разменят плаващи лихвени проценти, които са фиксирани в една валута, докато при валутните те са деноминирани в различни валути.

       Суаповите сделки са удобни за банките, защото не създават открити валутни позиции. Целите на суапа са:

·       придобиване на необходимата валута за международни разчети;

·       осъществяване на политика за диверсификация на валутните резерви;

·       поддържане на остатъци по текущите сметки;

·       удовлетворение потребностите на клиента от чуждестранна валута и др.

       Валутните опции са сделка  между покупателя на опцията и продавача на валута, която дава право на купувача да продава или купува по определен курс сума валута в течение на определен период от време.

       Особеност за опциите като сделка за застраховане от риск се явява рискът за продавача на опцията, който възниква в следствие прехвърлянето му от експортьора или вносителя. При неправилно определяне на курса, продавачът рискува да понесе загуби по-големи от опционната премия. Затова продавачът на опции винаги се стреми да занижи курса и да увеличи премията.

       В развитите страни специализирани експертни фирми се занимават с професионални консултации по оптималното хеджиране на инвестициите във валута. Самите банки разполагат с щат от аналитици и прогнози за движението на курсовете, активно се опитват да предлагат услуги по комплексно управление на рисковете на своите клиенти.

       За да се реализират успешно в тази своя дейност, те извършват обширни анализи на движението на валутите чрез фундаменталния и технически анализ. Бъдещото движение на курсовете и тяхната точна прогноза спомага за правилната позиция на банките по управление на рисковете.