Блогрол
1. За мен
2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
Постинг
25.04.2010 11:03 -
Българският мениджър – професия „камикадзе”
Автор: georgihadjiyski
Категория: Бизнес
Прочетен: 4974 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 14.07.2013 22:25
Прочетен: 4974 Коментари: 2 Гласове:
3
Последна промяна: 14.07.2013 22:25
Българският мениджър – професия „камикадзе”
(Опит за психологически профил)
Публикувано в сп. „Инсайт”, бр. 5, 2004 г. Георги Хаджийски
Камикадзе е един от малкото термини, с които източните езици обогатиха лексикалния фонд на европейските народи, щедро разпространили думи с латински, старогръцки или пък англо - саксонски произход сред езиците на народите по всички кътчета на планетата. Макар, че преславните героични истории на всеки един от европейските народи да са съхранили множество спомени за величави личностни и общностни саможертви, „божественият вятър” на японците, който мотивира типа човешко поведение, дефинирано като „камикадзе”, е до голяма степен все още загадка за западния човек. Това не пречи обаче в условията на взаимно проникване на културни влияния много европейци и американци да овладяват и прилагат на практика специфичните знания и умения, а и поведение, присъщи на камикадзе. В последните години от дългата ни история подобни личности имаше и в нашата страна... Някои философски размишления Навремето френският екзистенциалист Албер Камю, дефинирайки различните форми на абсурдно човешко поведение, извежда неговата същност от прастария мит за Сизиф – герой, успял да реализира една твърде рационална и типично европейска форма на човешкия стремеж към безсмъртие. Измамвайки божествата, Сизиф се измъкнал от ада и откраднал отново един миг битие в своето тяло, и то в прекрасния свят на живите. Разбира се, когато безсмъртните богове най-накрая успели да го победят, бил наказан да мъкне огромен камък за вечни времена. Въпросът е дали си е струвало... Един миг истински живот да бъде заменен съвсем съзнателно срещу целия ужас от съществуването в несъвършения свят, в който болката и страхът са водещи мотиви в човешкото поведение... Проблемът за екзистенцията, видяна като състояние на напълно съзнателно изживяване на целия собствен живот в един миг, може да бъде проследен и в конкретните си, но много сходни интерпретации при Ф. Ницше, С. Киркегор, Ж. П. Сартр, Ф. Достоевски. В този смисъл екзистенцията би могла да бъде дефинирана като твърде специфична форма на човешкия стремеж към безсмъртие, при която западният човек, противопоставяйки се със силата на своя разум на неумолимия ход на времето, успява да постигне пълна хармония между тленното тяло, абстрактния разум и изконния дух, предпочитайки осъзнатото битие в мига пред неясните физиологични пориви за живот във вечността. За западния начин на светоусещане, при който времето и битието са свързани, но протичащи с различна скорост процеси, имащи начало, период на проявление и край, екзистенцията е достъпна за малцина. Това е и една от причините западният начин на мислене упорито да отказва да приеме, че времето може да бъде не само процес, но и миг, или пък кръговрат. И да организира човешкия живот, без да се стреми бясно да се надпреварва с него. Какво казва психоанализата? За западния човек самоубийството, в качеството му на висша форма на егоизъм, подобно на трупането на богатства, е грях. Тежък грях. Според Евангелието Юда, човекът, предал Спасителя Христос, се самоубива – достоен край на заложената безкрайна подлост в предателството на носителя на Живота. Ценностната система на западния начин на мислене обаче е склонна при определени обстоятелства да оправдае заложената автоагресия в някои форми на самоубийството. Когато в мотивите на този абсурден акт са заложени например висши алтруистични цели – саможертва в името на отечество, нация, идеали... Изобщо и тук западният морал е твърде двойствен. А алтернативността е една от причините западните учени с присъщата си любознателност да се опитват да изяснят какво стои в основата на саморазрушителния тип човешко поведение. Основателят на съвременната психоанализа З. Фройд твърди, че човешкото поведение е мотивирано от два типа бликащи из глъбините на човешкото тяло противоположни нагони: либидото, Еросът, сексуалният нагон, творящ живот, и неговият антагонист – инстинктът за смърт, нагонът към разрушаването на живота, дефиниран по-късно като Танатос. При определени обстоятелства човешкият разум, състоящ се според него от ориентиран към реалността Аз, и Свръхаз, отразяващ в себе си културно - детерминираните ценности, може да използва заложената в нагона към смърт енергия и обръщайки я към собственото тяло, съзнателно да го разруши. Друг теоретик в областта на психоанализата - А. Адлер, дефинира представата за човека като малоценно същество, което в поривите си към съществуване непрекъснато се стреми да превъзмогне своята несигурност чрез изгражданите на подходящи материални, интелектуални и социални конструкции. От тази гледна точка болезненото усещане за собствената малоценност, в съчетание със социална дезинтеграция, са в основата на автоагресията. Любимият ученик на З. Фройд – К. Г. Юнг, представя човека като двойка близнаци – единият смъртен, другият безсмъртен, които макар и винаги заедно, никога не могат да постигнат хармония по между си. При определени обстоятелства безсмъртното в човека може да мобилизира огромна енергия, за да се освободи от смъртната си обвивка. Дуализмът, противопоставящ живота на смъртта, желанието за живот на желанието за смърт, може да бъде проследен и в идеите на големия познавач на човешката душа Е. Фром. Според него човешкото поведение е направлявано от два типа противоположни синдроми: синдромът на растежа, характеризиращ се с биофилия, обич към ближния, чуждия, природата, независимостта и свободата, и синдромът на разпадането, включващ в себе си некрофилия, нарцисизъм, инцестуална симбиоза (болезнена връзка с майката). При някои личности синдромът на разпадането може да достигне такъв обхват, че те да изгубят желанието си да живеят, да искат напълно да премахнат своята идентичност, да се върнат в лоното на своята майка и да бъдат отново погълнати от земята. Е. Ериксън е на мнение, че човешкият живот е низ от психосоциални кризи, преодоляването на които укрепва човешката идентичност, докато невъзможността те да бъдат превъзмогнати може да доведе до тежки проблеми в идентичността. За Е. Маслоу човешкият живот е като извор на непрекъснато бликащи желания: физиологични (хранене, дишане, секс, труд), интелектуални (саморазвитие), духовни... Незадоволяването на тези желания задържа човешкото развитие и в определени случаи може да има тежки последици за личността. Опити за обясняване същността на автоагресията на западния човек, над стоящите зад нея мотиви, както и на сполучливи случаи на интервенция, с оглед нейното предотвратяване, могат да бъдат проследени и в теоретичните разработки на редица други психоаналитици и клинични психолози. В източните общества обаче класическата психоанализа трудно може да се вмести в системите за обясняване мотивите на човешкото поведение. Според японеца Такедо Дой за разлика от чувството на вина, широко интерпретирано от западната психоанализа, което е свързано с дълбоко осъзнаване на собственото поведение, съотнесено към социалните норми като грях и насочено към търсене на извинение отвън, в мотивите на поведението на японците като негов еквивалент може да бъде проследено чувството на срам, което обаче е насочено навътре... оттук – различните системи за освобождаване от тревожните изживявания, свързани с тези чувства. Видяна в този контекст, за западния човек разрушителната автоагресия е върховен героизъм, когато е мотивирана от висшите социално значими ценности, и непростим грях, когато в основата й лежи егоистичното желание да се избяга от ужаса на живота. За източния човек тя е просто въпрос на личен избор. Сфери на дейност на камикадзе Навярно в съзнанието на всеки модерно мислещ човек вече се е появил неясният силует на терориста. Всъщност това е само най-видимото, поради своята атрактивност проявление на носителите на тази професия. Но тя е много по-широко разпространена. От социалнопедагогическа гледна точка във всички общества, били те западни или пък източни, биха могли да бъдат проследени специфични системи за предаване и усвояване на необходимите за нейното упражняване знания, умения и поведение. Чрез специализирани институции – школи, лагери, казарми, или просто чрез самовъзпитание определени целенасочено формирани личности са успявали да овладеят съвършеното изкуство да превъзмогват болката и страха, да поемат смазващата отговорност на съзнателния избор на абстрактната идея пред физиологичния стремеж за съществуване, да знаят реалната цена на своя живот в контекста на доминиращите ценности на своето общество. Проследен в тези аспекти, духът на камикадзе може да бъде открит не само сред страховитите терористи, кръвожадните престъпници или благородните професионални воини, но и в редиците на представители на професии, които през изтеклия 20-и век трябваше да намерят отговори на японското обществено-икономическо предизвикателство... В продължение на близо половин век у нас бе моделирана „социалистическият тип личност”. Основният метод за превъзпитание бе ирационалният страх „от колектива и за колектива”, както обичаше да казва ваятелят на социалистическия човек А. Макаренко, а налаганото доминантно чувство в колективната психика бе чувството за вина. Социалистическият човек се страхуваше ирационално и се чувстваше виновен. От поемането на риск. От властта. От личната отговорност. От смъртта, превърната от марксистко-ленинската идеология от Преход в нищо... След 10 ноември в българското общество се появи огромен дефицит от професионалисти в сферата на онези професии, упражняването на които носеше на стоящите зад тях работодатели (акционери, инвеститори, собственици, клиенти, политици...) много бърза и висока възвръщаемост на вложените средства, дори и често пъти с цената на огромни рискове и за двете страни. Трябваха мениджъри камикадзе... Един от апологетите на теорията на модерното управление – Д. Макгрегър, дефинира схващането за работещия човек като изпитващ неприязън към труда, безинициативен, стремящ се да задоволява единствено дребните си материални потребности. От тук и необходимостта работещите хора да бъдат принуждавани, заплашвани, стриктно контролирани... Колкото и странно да изглежда, в склонното към ориенталска леност, безинициативно, посттоталитарно българско общество се намериха инициативни, енергични и честолюбиви хора, склонни да поемат огромни рискове. Големият теоретик в сферата на мениджмънта М. Армстронг казва, че добрите решения за постигането на определена цел могат да се вземат само от колективните органи за управление, но отговорността за тяхното изпълнение трябва да бъде винаги лична. Парадоксално, но и у нас се намериха хора, които да поемат лична отговорност, достигаща понякога до смазващи размери. Друг теоретик на мениджмънта – П. Бароу, е на мнение, че за да успее дори и велик бизнес план, носещ много пари мениджърът трябва да прави само онова, което самият той смята за правилно. Появиха се и хора, които съумяват да следват предварително набелязаните цели с цената на всичко. По думите на модерния макиавелест С. Бинг до върха могат да се доберат единствено индивиди с маниакално поведение, които не мислят за нищо друго. Великият П. Дракър твърди, че в повечето бизнеси мениджърите са най-скъпият ресурс, който се изчерпва най-бързо и се нуждае от постоянно попълнение. Бидейки твърде дефицитен ресурс в посттоталитарното общество, носителите на духа на духа на мениджъра съумяваха да продадат на съответната цена своите уникални, добре котиращи се качества и да доказват на практика, че не е необходимо един българин да отиде до Америка, за да реализира американската мечта... Според Американеца от японски произход Р. Кийосаки – нашумял и в нашата страна мениджър теоретик, да си разорен е временно явление, но да си беден – е вечно. В разореното българско общество имаше и хора, които не искаха да бъдат вечно бедни. Професорът по теория на мениджмънта Щ. Ласки от университета в Инсбрук дефинира мениджмънта като внасяне на ред в хаоса. Смайващо, но из бездните на грандиозния постсоциалистически хаос у нас изплуваха мъже, които налагаха новия ред – реда на силата. Французинът А. Мороа застъпва схващането, че истинският мениджър трябва да има само една страст – своето дело, което да обгръща с мистериозност, а в отношенията си с околните трябва да проявява нескрита резервираност. Някак си учудващо на фона на социалната нивелация до този момент у нас се намериха хора, обзети от новата страст – да правят пари, при това по твърде мистериозен начин... Това бяха те – българските мениджъри камикадзе, герои и жертви на прехода. Повечето от тях не бяха учели бизнес науки в престижни колежи и университети, но това не им пречеше да правят много пари. Езиковите им умения често се свеждаха до разговорно владеене на по няколко български и чужди фрази, но общуването с тях вдъхваше огромно доверие на техните клиенти и работодатели. Първично мотивираното им поведение трудно би могло да намери някакъв аналог с изтънчените нрави на западните им колеги, но това не им пречеше да имат понякога и по-високи доходи, по-луксозни коли, по-красиви жени... Те бяха предпочели и знаеха как да изживеят живота си като миг, в който да имат всичко, за което средностатистическият човек обича само да мечтае. В постпреходния период те вече бяха амортизирани и излишни. Един по един изчезваха, така както се бяха появили. Остава открит въпросът какви ще бъдат техните наследници.
(Опит за психологически профил)
Публикувано в сп. „Инсайт”, бр. 5, 2004 г. Георги Хаджийски
Камикадзе е един от малкото термини, с които източните езици обогатиха лексикалния фонд на европейските народи, щедро разпространили думи с латински, старогръцки или пък англо - саксонски произход сред езиците на народите по всички кътчета на планетата. Макар, че преславните героични истории на всеки един от европейските народи да са съхранили множество спомени за величави личностни и общностни саможертви, „божественият вятър” на японците, който мотивира типа човешко поведение, дефинирано като „камикадзе”, е до голяма степен все още загадка за западния човек. Това не пречи обаче в условията на взаимно проникване на културни влияния много европейци и американци да овладяват и прилагат на практика специфичните знания и умения, а и поведение, присъщи на камикадзе. В последните години от дългата ни история подобни личности имаше и в нашата страна... Някои философски размишления Навремето френският екзистенциалист Албер Камю, дефинирайки различните форми на абсурдно човешко поведение, извежда неговата същност от прастария мит за Сизиф – герой, успял да реализира една твърде рационална и типично европейска форма на човешкия стремеж към безсмъртие. Измамвайки божествата, Сизиф се измъкнал от ада и откраднал отново един миг битие в своето тяло, и то в прекрасния свят на живите. Разбира се, когато безсмъртните богове най-накрая успели да го победят, бил наказан да мъкне огромен камък за вечни времена. Въпросът е дали си е струвало... Един миг истински живот да бъде заменен съвсем съзнателно срещу целия ужас от съществуването в несъвършения свят, в който болката и страхът са водещи мотиви в човешкото поведение... Проблемът за екзистенцията, видяна като състояние на напълно съзнателно изживяване на целия собствен живот в един миг, може да бъде проследен и в конкретните си, но много сходни интерпретации при Ф. Ницше, С. Киркегор, Ж. П. Сартр, Ф. Достоевски. В този смисъл екзистенцията би могла да бъде дефинирана като твърде специфична форма на човешкия стремеж към безсмъртие, при която западният човек, противопоставяйки се със силата на своя разум на неумолимия ход на времето, успява да постигне пълна хармония между тленното тяло, абстрактния разум и изконния дух, предпочитайки осъзнатото битие в мига пред неясните физиологични пориви за живот във вечността. За западния начин на светоусещане, при който времето и битието са свързани, но протичащи с различна скорост процеси, имащи начало, период на проявление и край, екзистенцията е достъпна за малцина. Това е и една от причините западният начин на мислене упорито да отказва да приеме, че времето може да бъде не само процес, но и миг, или пък кръговрат. И да организира човешкия живот, без да се стреми бясно да се надпреварва с него. Какво казва психоанализата? За западния човек самоубийството, в качеството му на висша форма на егоизъм, подобно на трупането на богатства, е грях. Тежък грях. Според Евангелието Юда, човекът, предал Спасителя Христос, се самоубива – достоен край на заложената безкрайна подлост в предателството на носителя на Живота. Ценностната система на западния начин на мислене обаче е склонна при определени обстоятелства да оправдае заложената автоагресия в някои форми на самоубийството. Когато в мотивите на този абсурден акт са заложени например висши алтруистични цели – саможертва в името на отечество, нация, идеали... Изобщо и тук западният морал е твърде двойствен. А алтернативността е една от причините западните учени с присъщата си любознателност да се опитват да изяснят какво стои в основата на саморазрушителния тип човешко поведение. Основателят на съвременната психоанализа З. Фройд твърди, че човешкото поведение е мотивирано от два типа бликащи из глъбините на човешкото тяло противоположни нагони: либидото, Еросът, сексуалният нагон, творящ живот, и неговият антагонист – инстинктът за смърт, нагонът към разрушаването на живота, дефиниран по-късно като Танатос. При определени обстоятелства човешкият разум, състоящ се според него от ориентиран към реалността Аз, и Свръхаз, отразяващ в себе си културно - детерминираните ценности, може да използва заложената в нагона към смърт енергия и обръщайки я към собственото тяло, съзнателно да го разруши. Друг теоретик в областта на психоанализата - А. Адлер, дефинира представата за човека като малоценно същество, което в поривите си към съществуване непрекъснато се стреми да превъзмогне своята несигурност чрез изгражданите на подходящи материални, интелектуални и социални конструкции. От тази гледна точка болезненото усещане за собствената малоценност, в съчетание със социална дезинтеграция, са в основата на автоагресията. Любимият ученик на З. Фройд – К. Г. Юнг, представя човека като двойка близнаци – единият смъртен, другият безсмъртен, които макар и винаги заедно, никога не могат да постигнат хармония по между си. При определени обстоятелства безсмъртното в човека може да мобилизира огромна енергия, за да се освободи от смъртната си обвивка. Дуализмът, противопоставящ живота на смъртта, желанието за живот на желанието за смърт, може да бъде проследен и в идеите на големия познавач на човешката душа Е. Фром. Според него човешкото поведение е направлявано от два типа противоположни синдроми: синдромът на растежа, характеризиращ се с биофилия, обич към ближния, чуждия, природата, независимостта и свободата, и синдромът на разпадането, включващ в себе си некрофилия, нарцисизъм, инцестуална симбиоза (болезнена връзка с майката). При някои личности синдромът на разпадането може да достигне такъв обхват, че те да изгубят желанието си да живеят, да искат напълно да премахнат своята идентичност, да се върнат в лоното на своята майка и да бъдат отново погълнати от земята. Е. Ериксън е на мнение, че човешкият живот е низ от психосоциални кризи, преодоляването на които укрепва човешката идентичност, докато невъзможността те да бъдат превъзмогнати може да доведе до тежки проблеми в идентичността. За Е. Маслоу човешкият живот е като извор на непрекъснато бликащи желания: физиологични (хранене, дишане, секс, труд), интелектуални (саморазвитие), духовни... Незадоволяването на тези желания задържа човешкото развитие и в определени случаи може да има тежки последици за личността. Опити за обясняване същността на автоагресията на западния човек, над стоящите зад нея мотиви, както и на сполучливи случаи на интервенция, с оглед нейното предотвратяване, могат да бъдат проследени и в теоретичните разработки на редица други психоаналитици и клинични психолози. В източните общества обаче класическата психоанализа трудно може да се вмести в системите за обясняване мотивите на човешкото поведение. Според японеца Такедо Дой за разлика от чувството на вина, широко интерпретирано от западната психоанализа, което е свързано с дълбоко осъзнаване на собственото поведение, съотнесено към социалните норми като грях и насочено към търсене на извинение отвън, в мотивите на поведението на японците като негов еквивалент може да бъде проследено чувството на срам, което обаче е насочено навътре... оттук – различните системи за освобождаване от тревожните изживявания, свързани с тези чувства. Видяна в този контекст, за западния човек разрушителната автоагресия е върховен героизъм, когато е мотивирана от висшите социално значими ценности, и непростим грях, когато в основата й лежи егоистичното желание да се избяга от ужаса на живота. За източния човек тя е просто въпрос на личен избор. Сфери на дейност на камикадзе Навярно в съзнанието на всеки модерно мислещ човек вече се е появил неясният силует на терориста. Всъщност това е само най-видимото, поради своята атрактивност проявление на носителите на тази професия. Но тя е много по-широко разпространена. От социалнопедагогическа гледна точка във всички общества, били те западни или пък източни, биха могли да бъдат проследени специфични системи за предаване и усвояване на необходимите за нейното упражняване знания, умения и поведение. Чрез специализирани институции – школи, лагери, казарми, или просто чрез самовъзпитание определени целенасочено формирани личности са успявали да овладеят съвършеното изкуство да превъзмогват болката и страха, да поемат смазващата отговорност на съзнателния избор на абстрактната идея пред физиологичния стремеж за съществуване, да знаят реалната цена на своя живот в контекста на доминиращите ценности на своето общество. Проследен в тези аспекти, духът на камикадзе може да бъде открит не само сред страховитите терористи, кръвожадните престъпници или благородните професионални воини, но и в редиците на представители на професии, които през изтеклия 20-и век трябваше да намерят отговори на японското обществено-икономическо предизвикателство... В продължение на близо половин век у нас бе моделирана „социалистическият тип личност”. Основният метод за превъзпитание бе ирационалният страх „от колектива и за колектива”, както обичаше да казва ваятелят на социалистическия човек А. Макаренко, а налаганото доминантно чувство в колективната психика бе чувството за вина. Социалистическият човек се страхуваше ирационално и се чувстваше виновен. От поемането на риск. От властта. От личната отговорност. От смъртта, превърната от марксистко-ленинската идеология от Преход в нищо... След 10 ноември в българското общество се появи огромен дефицит от професионалисти в сферата на онези професии, упражняването на които носеше на стоящите зад тях работодатели (акционери, инвеститори, собственици, клиенти, политици...) много бърза и висока възвръщаемост на вложените средства, дори и често пъти с цената на огромни рискове и за двете страни. Трябваха мениджъри камикадзе... Един от апологетите на теорията на модерното управление – Д. Макгрегър, дефинира схващането за работещия човек като изпитващ неприязън към труда, безинициативен, стремящ се да задоволява единствено дребните си материални потребности. От тук и необходимостта работещите хора да бъдат принуждавани, заплашвани, стриктно контролирани... Колкото и странно да изглежда, в склонното към ориенталска леност, безинициативно, посттоталитарно българско общество се намериха инициативни, енергични и честолюбиви хора, склонни да поемат огромни рискове. Големият теоретик в сферата на мениджмънта М. Армстронг казва, че добрите решения за постигането на определена цел могат да се вземат само от колективните органи за управление, но отговорността за тяхното изпълнение трябва да бъде винаги лична. Парадоксално, но и у нас се намериха хора, които да поемат лична отговорност, достигаща понякога до смазващи размери. Друг теоретик на мениджмънта – П. Бароу, е на мнение, че за да успее дори и велик бизнес план, носещ много пари мениджърът трябва да прави само онова, което самият той смята за правилно. Появиха се и хора, които съумяват да следват предварително набелязаните цели с цената на всичко. По думите на модерния макиавелест С. Бинг до върха могат да се доберат единствено индивиди с маниакално поведение, които не мислят за нищо друго. Великият П. Дракър твърди, че в повечето бизнеси мениджърите са най-скъпият ресурс, който се изчерпва най-бързо и се нуждае от постоянно попълнение. Бидейки твърде дефицитен ресурс в посттоталитарното общество, носителите на духа на духа на мениджъра съумяваха да продадат на съответната цена своите уникални, добре котиращи се качества и да доказват на практика, че не е необходимо един българин да отиде до Америка, за да реализира американската мечта... Според Американеца от японски произход Р. Кийосаки – нашумял и в нашата страна мениджър теоретик, да си разорен е временно явление, но да си беден – е вечно. В разореното българско общество имаше и хора, които не искаха да бъдат вечно бедни. Професорът по теория на мениджмънта Щ. Ласки от университета в Инсбрук дефинира мениджмънта като внасяне на ред в хаоса. Смайващо, но из бездните на грандиозния постсоциалистически хаос у нас изплуваха мъже, които налагаха новия ред – реда на силата. Французинът А. Мороа застъпва схващането, че истинският мениджър трябва да има само една страст – своето дело, което да обгръща с мистериозност, а в отношенията си с околните трябва да проявява нескрита резервираност. Някак си учудващо на фона на социалната нивелация до този момент у нас се намериха хора, обзети от новата страст – да правят пари, при това по твърде мистериозен начин... Това бяха те – българските мениджъри камикадзе, герои и жертви на прехода. Повечето от тях не бяха учели бизнес науки в престижни колежи и университети, но това не им пречеше да правят много пари. Езиковите им умения често се свеждаха до разговорно владеене на по няколко български и чужди фрази, но общуването с тях вдъхваше огромно доверие на техните клиенти и работодатели. Първично мотивираното им поведение трудно би могло да намери някакъв аналог с изтънчените нрави на западните им колеги, но това не им пречеше да имат понякога и по-високи доходи, по-луксозни коли, по-красиви жени... Те бяха предпочели и знаеха как да изживеят живота си като миг, в който да имат всичко, за което средностатистическият човек обича само да мечтае. В постпреходния период те вече бяха амортизирани и излишни. Един по един изчезваха, така както се бяха появили. Остава открит въпросът какви ще бъдат техните наследници.
Денят на хамелеона или края на мечките и...
По-малко, но пък за всеки.
(6) Съвременност и „демодирани” 6 от 10-...
По-малко, но пък за всеки.
(6) Съвременност и „демодирани” 6 от 10-...
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 3368
